— Затова ви повиках, Банкс. Заради тази досадна неприятност — смъртта. Направихте ли поправките?
— Да. Донесох ги да бъдат подписани пред свидетели заедно с копие за вашия архив, разбира се.
Сафи не чу подробностите след това, нито пък искаше. Беше втората дъщеря на един старомоден човек, стара мома на средна възраст — мъжкият свят на недвижимата собственост и финансите нито я интересуваше, нито я засягаше. Искаше само да освободи нещастната пеперуда и да се махне от кулата, да остави застоялия въздух и потискащите спомени зад себе си. Не беше влизала в стаичката повече от двайсет години и не възнамеряваше никога повече да прекрачи прага й. Докато бързаше надолу по стълбите, Сафи се опита да се изплъзне на облака от спомени, който я обгръщаше.
Понеже някога, много отдавна, двамата с татко бяха близки, но близостта им се изпари. Джунипър беше по-добра писателка, а Пърси — по-добра дъщеря, така че за Сафи не оставаше почти никакво място в чувствата на баща й. Имаше само един кратък прелестен миг, когато ползата от Сафи засенчи сестрите й. Когато татко се върна след Първата световна война, ранен и съкрушен, тя го върна към живота, тя му даде онова, от което той се нуждаеше най-силно. Силата на обичта му беше изкусителна: всички онези вечери, когато двамата се криеха, където никой друг не можеше да ги намери…
Изведнъж настана лудница и Сафи рязко отвори очи. Някой крещеше. Тя беше във ваната, но водата беше ледена, светлината през отворения прозорец беше изчезнала и на нейно място се беше спуснал здрач. Сафи беше задрямала. Добре, че беше само това. Но кой крещеше? Надигна се и се ослуша. Нищо. Дали не си въобразяваше?
После шумът отново се чу. И звънче. Старецът в кулата и поредният му налудничав пристъп. Е, Пърси да се погрижи. Двамата си бяха лика-прилика.
Сафи потрепери, отлепи студената фланелена тривка от тялото си и се изправи, разлюлявайки водата. Стъпи мокра върху изтривалката. Долу се разнасяха гласове, чуваше ги. Мередит, Джунипър и Пърси, и трите бяха в жълтия салон. Чакаха си вечерята най-вероятно, а Сафи щеше да им я поднесе както винаги.
Тя дръпна халата си от куката на вратата, пребори се с ръкавите и го пристегна върху хладната си мокра кожа, после тръгна надолу по коридора и мокрите й стъпки зашляпаха върху плочите. В душата си таеше своята малка тайна.
— Искаш ли нещо, татко? — отвори тежката врата на стаята в кулата Пърси. Не го забеляза веднага — беше се наврял в нишата до камината, под гравюрата на Гоя, но когато го видя толкова уплашен, веднага разбра, че отново е имал видение. Което означава, че когато се върнеше долу, най-вероятно щеше да намери дневната доза от лекарството му недокосната върху масата в коридора, където го беше оставила сутринта. Сама си беше виновна, че очаква толкова много, затова се наруга, че не е проверила как е той още щом се прибра от църквата.
Тя посмекчи тона и му заговори така, както би говорила на дете, ако познаваше някое достатъчно добре, че да го обикне:
— Стига, стига, всичко е наред. Искаш ли да седнеш? Ела, ще ти помогна да се настаниш до прозореца. Вечерта е прекрасна.
Той кимна отсечено и тръгна към протегнатата й ръка, а Пърси разбра, че халюцинацията му е секнала. Знаеше също, че не е била неприятна, понеже татко успя да се възстанови достатъчно и да каже:
— Нали ти казах да си слагаш перука.
Да, вече много пъти й го беше казвал и Пърси надлежно си беше купила (а не беше лесно да намериш във военно време), но после заряза клетото нещо като отрязана лисича опашка на нощното си шкафче. През ръкохватката на креслото беше преметнато плетено одеяло — малко и пъстро, което Люси му изплете отдавна, — и сега Пърси го метна върху коленете му, когато Реймънд Блайд седна, и каза:
— Съжалявам, татко. Забравих. Чух звънеца и не исках да те карам да чакаш.
— Изглеждаш като мъж. Това ли искаш? Хората да се държат с теб, все едно си мъж?
— Не, татко.
Пърси вдигна върховете на пръстите си към тила си и ги положи върху копринената къдрица, провиснала малко по-ниско от останалата част на косата й. Той не искаше да я засегне и тя не се обиди, а просто леко се озадачи от предположението му. Крадешком погледна към остъклената библиотека и видя вълнистото си отражение върху грапавата повърхност — доста сурова на вид жена, остри ъгли, изпънат гръб, но и пищна гръд, изразена извивка на ханша, лице без червило и пудра, но което Пърси изобщо не смяташе, че е мъжко. Надяваше се да не е.