Междувременно баща й се беше извърнал и гледаше към загърнатите в нощ поля в блажено неведение относно мислите, които беше предизвикал.
— Всичко това — каза той, без да отмества поглед. — Всичко това.
Тя се облегна отстрани на стола с лакът върху облегалката.
Нямаше нужда той да казва каквото и да било повече. Дъщерята разбираше повече от всеки как се чувства баща й, загледан към земите на предците си.
— Прочете ли разказа на Джунипър, татко?
Това бе една от малкото теми, които със сигурност съживяваха духа му, и Пърси прибегна към нея внимателно, с надеждата да го измъкне от мрачното настроение, което знаеше, че все още го застрашава.
Той махна с ръка към лулата си и останалите принадлежности и Пърси му ги подаде. Нави си цигара, докато той тъпчеше лулата си.
— Талантлива е, няма никакво съмнение.
— Наследила го е от теб — усмихна се Пърси.
— Трябва да внимаваме с нея. Творческият ум се нуждае от свободата си. Той трябва да се движи в свой ритъм и по свой начин. Трудно е да се обясни, Пърсифон, на човек, чийто ум е много по-апатичен, но е крайно наложително тя да бъде освободена от всякакви прагматични занимания, от всичко, което я разсейва и може да съсипе дарбата й. — Той се вкопчи в полата на Пърси. — Нали не я преследва някой младеж?
— Не, татко.
— Момиче като Джунипър се нуждае от закрила — продължи той. — Трябва да бъде на сигурно място. Тук, в Милдърхърст, в замъка.
— Разбира се, че ще остане тук.
— Ти трябва да се погрижиш. И за двете си сестри.
И Реймънд Блайд поде любимата си лекция за наследството и отговорността.
Пърси почака, допуши цигарата си и чак към края каза:
— Да те заведа ли до тоалетната, преди да тръгна, татко?
— Къде да тръгнеш?
— Имам среща тази вечер, в селото…
— Все бързаш.
Долната му устна увисна недоволно и Пърси съвсем ясно си представи как е изглеждал баща й като момче. Разглезено дете, свикнало нещата да се случват според желанията му.
— Хайде, татко.
Тя заведе стареца до тоалетната и реши да изпуши една цигара, докато го чака в хладния коридор. Потупа джоба си и си спомни, че е оставила металната кутия с тютюна в стаята в кулата. Баща й щеше да се забави, затова Пърси се върна да си я вземе.
Намери кутията върху бюрото му. Там намери и пакетчето. От господин Банкс без марка. Значи, е било доставено лично.
Сърцето на Пърси заби учестено. Сафи не беше споменала да е идвал посетител. Възможно ли беше господин Банкс да бе идвал от Фолкстоун и да се беше промъкнал до кулата, без да се обади на Сафи? Всичко беше възможно, но със сигурност не беше вероятно. Каква причина можеше да има той да направи нещо подобно?
Пърси застина за миг нерешително и опипа плика, шията и мишниците й пламнаха и блузата й залепна за тялото.
Хвърли поглед през рамо, макар да знаеше, че е самичка, разлепи плика и измъкна сгънатите листове отвътре. Завещание. С днешна дата. Тя разгърна листовете и прегледа текста набързо. Преживя странната и натрапчива тежест, когато се оправдават най-лошите ти подозрения.
Притисна пръстите на едната си ръка към челото. Как изобщо бе възможно да се случи подобно нещо! Но ето го, черно на бяло, и синьо, където татко беше размахал меча на съгласието си. Пърси препрочете документа, този път по-внимателно, търсейки пробойни, липсваща страница, нещо, което да й подскаже, че не е разбрала, че го е прочела твърде бързо.
Не беше.
О, боже, не беше!
Четвърта част
1992 г.
Хърбърт ми зае колата си, за да отида до Милдърхърст, и веднага щом слязох от магистралата, отворих прозореца и пуснах вятъра да облъхва бузите ми. Околността се беше променила през месеците от предишното ми посещение. Лятото беше дошло и си бе отишло, и сега бяха последните дни от есента. Отстрани на пътя имаше огромни златисти купчини от изсъхнали листа и колкото по-навътре навлизах в гористата вътрешност на Кент, дебели клони на дърветата се протягаха над пътя и се срещаха по средата. Всеки порив на вятъра лющеше нещо ново — изгубена кожа, отминал сезон.