„Мое скъпо и най-прекрасно дневниче! От толкова отдавна те пазя — вече цяла година, и дори малко повече, — защото си ми подарък от господин Кавил, след като си взех изпитите. Той ми каза да те използвам за нещо специално, че думите са вечни и че един ден ще имам история, която заслужава такава книжка. Тогава не му повярвах: никога не съм имала нищо специално, за което да пиша — това звучи ли ужасно тъжно? Мисля, че вероятно да, а наистина не исках. Написах го само защото е вярно: никога не съм имала нищо специално, за което да пиша, и не подозирах, че ще се появи. Но сгреших. Ужасно и напълно сгреших. Защото нещо се случи и всичко се промени.
Струва ми се, че първото, което трябва да ти кажа, е, че пиша в един замък. Истински замък, от камък, с кула и с много извити стълбища, с огромни свещници по всички стени, с купчинки восък отдолу, трупан с десетилетия чернеещ восък, който капе от основата на свещниците. Може би си мислиш, че това, дето живея в замък, е «нещо чудесно» и че ще съм алчна, ако очаквам повече, но има и още.
Седя на дъската на прозореца в таванската мансарда, най-прелестното място в целия замък. Стаята на Джунипър. Коя е Джунипър, би се запитало ти, ако можеше. Джунипър е най-невероятната личност на света. Тя е най-добрата ми приятелка и аз съм нейната. Джунипър ме насърчи най-сетне да пиша в теб. Каза, че й било дошло до гуша да гледа как те разнасям като прехвалено преспапие и че е време да се престраша и да оставя следа върху красивите ти страници.
Тя твърди, че истории има навсякъде и че хората, които чакат да дойде най-подходящата история, за да започнат да пишат, накрая ще си останат с празни страници. Явно писането е това: да улавяш върху хартията гледки и мисли. Да предеш като паяк, но мрежата ти да е от думи. Джунипър ми даде тази писалка. Мисля, че идва от кулата, и малко се страхувам да не би баща й да потърси кой я е отмъкнал, но въпреки това я използвам. Писалката е наистина превъзходна. Мисля, че е напълно възможно да обичаш писалка, а ти?
Джунипър предложи да пиша за живота си. Тя винаги ме моли да й разказвам за мама и татко, Ед и Рита, съседа господин Пол. Смее се много силно, като бутилка, която си разклатил и после си отворил, а мехурчетата изригват навсякъде: плашещо е донякъде, но е и прелестно. Смехът й изобщо не е, какъвто очакваш. Тя е толкова грациозна и изискана, но смехът й е гърлен като земята. Не само смеха й обичам. Тя се и мръщи, когато й разказвам какви ги говори Рита, мръщи се и ругае точно където трябва.
Казва, че съм късметлийка — представяш ли си? Човек като нея да каже това за мен — че съм трупала опит в действителността. Нейният бил книжен. Което на мен ми звучи като истински рай, но явно не е. Знаеш ли, че не е ходила в Лондон от съвсем мъничка? Отишла с цялото си семейство за премиерата на пиеса по книгата на баща й «Истинската история на Човека от калта». Когато ми спомена тази книга, Джунипър произнесе заглавието, сякаш трябва да го знам, а аз много се смутих, понеже не го знаех. Проклети да са родителите ми, задето са ме държали в неведение за такива неща! Тя се изненада, пролича си, но не ме накара да се почувствам зле. Кимна, все едно одобряваше, и каза, че несъмнено се дължало на факта, че съм била твърде заета в истинския си свят с истинските хора. После се натъжи, както се натъжава понякога — стана замислена и малко озадачена, като че ли се опитва да намери решението на сложен проблем. Мисля, че това е изражението, което майка ми презира, когато се появи на моето лице, изражението, което я кара да ме сочи с пръст и да ми нарежда да се смъкна от мрачните небеса и да се залавям за работа.
О, аз толкова обичам да се отнасям в мрачните небеса! Толкова са по-сложни от сините небеса. Ако бяха хора, бих желала да се уча от тях.
Много по-интересно ми е да се питам какво се крие зад напластените облаци, отколкото да имам пред очите си простичко, ясно, равно синьо.
Небето навън днес е много сиво. Ако погледна през прозореца, все едно някой е опънал грамадно сиво одеяло над замъка. Освен това по земята има слана. Прозорецът на мансардата гледа към много специално място. От любимите на Джунипър. Квадратно място, оградено с жив плет, с малки надгробни плочи между калините, щръкнали като гниещи зъби в старческа уста.