— Което означава, разбира се, че трябва да разгледа бележниците на татко.
Възможно ли беше цялата стая да се смрази при тези нейни думи? Или само на мен така ми се стори? Никой не беше виждал бележниците на Реймънд Блайд, нито докато е бил още жив, нито през петдесетте години на научни изследвания след смъртта му. Започнаха да витаят митове дали те изобщо съществуват. А сега да бъдат споменати просто ей така, толкова нехайно, да зърна вероятността да ги докосна, да прочета написаното от ръката на този велик човек и да прокарам пръст съвсем лекичко по мислите му, докато още са се оформяли…
— Да — успях да изрека почти шепнешком, — моля ви.
В това време Пърси се беше обърнала да изгледа Сафи и макар да не се надявах да проумея динамиката на случилото се между сегашния момент и онзи отпреди близо девет десетилетия повече, отколкото да разплета трънаците в гората Кардейкър, знаех, че е бил нанесен удар. Жесток удар. Знаех също, че Пърси не иска да виждам тези бележници. Неохотата й само подхрани моето желание, моята нужда да ги взема в ръце и аз притаих дъх, докато близначките продължаваха танца си.
— Хайде, Пърси — подкани я Сафи, примигна и остави усмивката си лекичко да провисне в ъгълчетата, сякаш бе озадачена, сякаш не можеше да разбере защо се налага да подканя Пърси. Стрелна ме съвсем мимолетно с поглед, само колкото да разбера, че сме съюзници. — Покажи й стаята с архива.
Стаята с архива. Разбира се, че ще бъдат там! Беше досущ като сцена от „Човека от калта“: безценните тетрадки на Реймънд Блайд, скрити в стаята с тайните.
Ръцете на Пърси, гръдният й кош, брадичката й — всичко беше сковано. Защо не искаше да видя тези тетрадки? Какво пишеше в тях, от което тя се страхуваше?
— Пърси? — смекчи тона си Сафи, като че ли говореше с дете, което трябва да придума да отговори. — Бележниците още ли са там?
— Така предполагам. Не съм ги местила.
— Ами тогава?
Напрежението между тях беше толкова осезаемо, че аз почти не можех да дишам, докато ги гледах и се надявах. Времето се точеше мъчително, при един полъх на вятъра отвън капаците изтракаха по стъклото. Джунипър се размърда.
— Пърси? — отново се обади Сафи.
— Не днес — отсече накрая Пърси и зарови изпушената си цигара в малкия кристален пепелник. — Вече се стъмва рано. Почти мръкна.
Погледнах през прозореца и установих, че има право. Слънцето се беше спуснало бързо и бе започнал да се процежда хладен нощен въздух.
— Когато дойдете утре, ще ви заведа в стаята с архива. — Очите й се впериха строго в моите. — И, госпожице Бърчил!
— Да?
— Не искам да чувам от вас нито дума повече за Джунипър или за него.
1.
Лондон, 22 юни 1941 г.
Апартаментът беше малък, просто две стаички на последния етаж на викторианска сграда. Покривът беше наклонен от едната страна и опираше в стена, издигната някога, така че мансардата, в която отвсякъде духаше, да стане две помещения. Освен това нямаше истинска кухня, само малка мивка и стара газова готварска печка. Апартаментът не беше на Том, той си нямаше свое жилище, понеже не му трябваше. Живееше със семейството си близо до Елефант и Касъл преди началото на войната, а после беше с полка си, който постепенно оредя и се превърна в група изостанали от частта си войници, запътили се към брега. След Дюнкерк беше спал в легло в спешната болница „Чъртси“.
Откакто се беше уволнил обаче, се местеше от стая в стая и чакаше кракът му да оздравее, за да го повикат отново в частта му. Из цял Лондон имаше празни жилища, така че лесно си намираше подслон. Войната сякаш беше разместила всичко — хора, притежания, чувства — и вече нямаше един-единствен правилен начин да постъпваш. Конкретно този апартамент, тази обикновена стая, която той щеше да помни до сетния си час и която скоро щеше да се превърне в хранилище на най-хубавите и светли мигове от живота му, беше на негов приятел, с когото беше учил в колежа за учители в друг свой живот отпреди много време.
Още беше рано, но Том вече беше ходил до Примроуз Хил и обратно. Напоследък не спеше добре, не спеше дълбоко. Не и след месеците, прекарани във Франция, където се препитаваше благодарение на находчивостта си и живееше уединено. Събуждаше се заедно с птиците, по-специално със семейството врабци, настанило се на прозореца му. Сигурно не биваше да ги храни, но хлябът беше плесенясал, а служителят от Службата за спасено имущество много настояваше нищо да не се хвърля. Хлябът плесенясваше заради топлината в стаята и парата от бойлера. Том държеше прозореца отворен, но през деня слънцето затопляше долните апартаменти, плъзваше по стълбите и се промъкваше през дъските на пода, преди да стигне тавана, да протегне ръка и със собственическа лекота да се ръкува с парата. Най-добре беше да се примири — парата беше негова, както и птиците. Ставаше рано, хранеше ги, после ходеше.