— Господин Кавил!
Името на баща му. Сърцето на Том пропусна един удар. В следващия наелектризиран миг му прилоша от облекчение, понеже това означаваше, че баща му е още жив, че е добре и че нещата могат да се оправят. Явно изобщо не си въобразяваше през последните седмици, когато мяркаше стареца да върви по лондонските улици към него, да му маха от другия край на бойното поле, да се пресяга да хване ръката на Том на онзи кораб в Ламанша. Тоест въобразяваше си, но не онова, което си мислеше, че си въобразява: този свят, това място с бомби и куршуми, и с пушка в ръцете му, с неудобните пътувания с кораб по тъмните и коварни води на Ламанша и месеците на линеене по болниците, където прекомерната хигиена прикриваше мириса на кръв и на мъртвите деца, изоставени по опожарените от взривовете улици — ето това беше ужасната картина, родена от въображението му. Изведнъж осъзна с внезапна и шеметна момчешка радост, че в действителност всичко е наред, понеже баща му е жив. Би трябвало, след като някой го вика.
Том се извърна и я видя — момичето, което му махаше с ръка, познато лице, което се приближаваше към него. Момиче, което вървеше с походката на младите момичета, които искат да бъдат по-възрастни — с изпънати назад рамене, вирната брадичка, извити китки, — но в същото време бързаше като развълнувано дете от една пейка в парка и мина през бариерата, където преди имаше железен парапет, превърнат сега в куршуми и самолетни криле.
— Здравейте, господин Кавил — поздрави тя задъхано и застана пред него. — Върнали сте се от войната!
Очакването на Том да види баща си се стопи. Надеждата, радостта и облекчението излетяха като въздух през хилядите дупчици сякаш от иглички по кожата му. Том осъзна с въздишка, че самият той е господин Кавил и че момичето на тротоара, което примигва иззад очилата си, очаквайки нещо от него, е негова ученичка, че му е била ученичка някога. Преди, когато Том се занимаваше с такива неща, когато говореше наистина авторитетно за велики идеи, които дори не разбираше. Том се намръщи, когато си спомни какъв е бил тогава.
Мередит. Името му хрумна изведнъж и с пълна увереност. Така се казваше тя, Мередит Бейкър, но беше пораснала от последната им среща. Том усети, че се усмихва, съумя да изрече поздрав и долови приятно чувство, което не можа веднага да определи, нещо, свързано с това момиче, с Мередит, и с последния път, когато я бе видял. И точно преди да се смръщи лекичко и да се зачуди, изплува споменът, с който беше свързано усещането му: горещ ден, кръгъл басейн, едно момиче.
И тогава я видя. Момичето от басейна, тук, на лондонската улица, посред бял ден, и за миг си помисли, че сигурно му се привижда. Че как иначе? Момичето от мечтите му, което той си представяше понякога, докато беше надалече: сияйно и усмихнато кръжеше край него, когато Том прекосяваше Франция, когато се строполи под тежестта на приятеля си Анди — издъхнал на рамото му кой знае кога, неусетно, — когато го улучи куршумът, коляното му се огъна и кръвта му рукна върху пръстта близо до Дюнкерк…
Том я погледна, поклати глава и започна безмълвно да брои до десет.
— Това е Джунипър Блайд — представи я Мередит, играейки си с копче на блузата близо до яката си, и се усмихна широко на момичето.
Том проследи погледа й. Джунипър Блайд. Разбира се, че така се казваше.
Тогава тя се усмихна смайващо открито и лицето й изцяло се преобрази. А от това и той се почувства преобразен, сякаш за част от секундата наистина стана отново същият млад мъж, който стоеше до искрящия басейн през онзи горещ ден отпреди войната.
— Здравейте — поздрави тя.
Том кимна в отговор, но думите бяха твърде несигурни и той не успя да се справи с тях.
— Господин Кавил беше мой учител — каза Мередит. — Запознахте се в Милдърхърст.
Том отново погледна крадешком Джунипър, докато вниманието й беше насочено към Мередит. Тя изобщо не беше хубавата Елена — не лицето й беше привлякло вниманието му. Ако беше друга жена, чертите й нямаше да бъдат приятни, а по-скоро несъвършени: твърде раздалечените очи, твърде дългата коса, разстоянието между предните зъби. Обаче при нея това бе изобилна, разточителна красота. Отличаваше я особената й жизнерадост, така реши той. Беше неестествено красива, но същевременно и напълно естествена. По-ярка, по-сияйна от всичко останало.
— До басейна — поясни Мередит, — помниш ли? Той дойде да провери как съм, докато живеех при вас.