Мередит дописа изречението, постави изразителна точка и после замислено засмука върха на химикалката си. Стигнала беше до момента, когато двете с Джунипър бяха срещнали господин Кавил да върви по тротоара, загледан съсредоточено и намръщено надолу, сякаш брои стъпките си. От другия край на парка тялото на Мередит го позна още преди разума й. Сърцето й подскочи, все едно бе на пружина, и тя си припомни детинското си увлечение по него. Как го следеше с поглед, как се вкопчваше във всяка негова дума и си представяше, че някой ден двамата ще се оженят. Сви се от страх, като си спомни. Е, тогава е била още дете. Какво си е въобразявала?
Все пак беше странно, необяснимо, прекрасно, че и той, и Джунипър се появиха в един и същи ден — двамата души, които повече от всички останали й помогнаха да открие пътя, който искаше да следва в живота си. Мередит съзнаваше, че се отдава на мечти — майка й все я обвиняваше, че си фантазира, — но не можеше да се отърси от усещането, че това означава нещо. Че има нещо съдбовно в повторната поява и на двамата в живота й. Че се дължи на провидението.
Внезапно осенена от една идея, Мередит скокна от леглото и извади сбирката си от евтини тетрадки от скривалището им на дъното на гардероба. Историята й още нямаше заглавие, но тя съзнаваше, че трябва да й постави, преди да я даде на Джунипър.
Нямаше да е лошо и да го напечата като в истински ръкопис — господин Сийбом от номер четиринайсети имаше стара пишеща машина. Може би ако Мередит предложеше да му занесе обяд, той щеше да й позволи да използва машината?
Тя коленичи на пода, прибра косата си зад ушите и разлисти тетрадките — прочиташе по някой ред тук-там и се напрягаше, понеже дори абзаците, с които се гордееше най-много, помръкваха, като си представеше строгия поглед на Джунипър. Обезсърчи се. Цялата история беше прекалено скована — вече го съзнаваше. Героите й говореха твърде много, чувстваха твърде малко и като че ли не знаеха какво точно искат от живота. А основното беше, че липсва нещо много важно — една страна от живота на главната героиня, която Мередит изведнъж разбра, че трябва да освежи. Как не се беше досетила по-рано!
Любов, разбира се. От това се нуждаеше историята й. Защото нали тъкмо любовта — превъзходното премятане на преливащото от чувства сърце — кара света да се върти?
3.
Лондон, 17 октомври 1941 г.
Дъската на прозореца в мансардата на Том беше по-широка от обикновено, затова беше удобна за сядане. Беше любимото място на Джунипър — факт, който тя категорично отказваше да приеме, че има някаква връзка с тъгата й по покрива на мансардата в Милдърхърст. Понеже не изпитваше такава тъга. Не би си позволила. Всъщност през месеците на отсъствието си Джунипър реши повече никога да не се връща там.
Вече знаеше за завещанието на баща си, за нещата, които той искаше от нея, и за мерките, които беше взел, за да е сигурен, че волята му ще се изпълни. Сафи й беше обяснила всичко в писмо не понеже искаше Джунипър да се почувства зле, а само за да се оплаче от раздразнителността на Пърси. Джунипър прочете писмото два пъти, за да се увери, че разбира правилно смисъла му, и после го изхвърли в езерото Сърпентайн и докато наблюдаваше как фината хартия потъва и синьото мастило се разтича, тя най-сетне се успокои. Баща й винаги постъпваше така — виждаше го ясно сега, от дистанцията на времето, — беше съвсем в негов стил да се опитва да дърпа конците на дъщерите си дори от гроба. Джунипър обаче отказваше да му позволи. Не беше склонна да допусне дори мисълта за татко да докара черни облаци на хоризонта на деня й. Днес повече от всеки друг път щеше само да грее слънце — нищо че всъщност времето беше мрачно.
Свила крака, облегнала гръб на мазилката и доволно пушейки цигара, Джунипър съзерцаваше градината долу. Беше есен и земята беше покрита с дебел килим от листа, а малкото коте беше в захлас. От часове си играеше долу, преследваше въображаеми врагове, подскачаше и се губеше под купчините, спотайваше се в тъмните ъгълчета на шарените сенки. Жената от апартамента на приземния етаж, чийто живот в Ковънтри беше опожарен, също беше там и даде на котето купичка с мляко. Напоследък нямаше много мляко, не и е новата купонна система, но двете все успяваха да оставят малко за уличното коте.
Откъм улицата се разнесе шум и Джунипър проточи шия, за да погледне. Мъж с униформа вървеше към сградата и сърцето й запрепуска лудо. Мина само секунда, преди да установи, че не е Том, дръпна от цигарата си и овладя приятната тръпка на очакването. Разбира се, че не беше той, още не. Щеше да дойде най-малко след половин час. Винаги се бавеше, когато посещаваше семейството си, обаче скоро щеше да си дойде, да й разказва какво ли не и тя щеше да го изненада.