Джунипър погледна вътре към малката маса до газовата печка — бяха я купили много евтино и бяха убедили таксиметровия шофьор да им помогне да я пренесат до апартамента срещу чаша чай. Върху нея имаше царско угощение. Доколкото позволяваше купонната система. Джунипър намери две круши на пазара в Портобело. Прекрасни круши, и то на цена, която можеха да си позволят. Излъска ги старателно и ги сложи до сандвичите, сардините и увитото във вестник пакетче. В средата, гордо възкачена върху една обърната кофа, беше тортата. Първата торта, дело на Джунипър.
Преди две седмици й хрумна, че Том трябва да получи торта за рождения ден и че тя лично трябва да му я приготви. Планът обаче се осуети, когато Джунипър установи, че няма никаква представа как да направи подобно нещо. Освен това сериозно се усъмни дали мъничката им газова печка ще се справи с такава огромна задача. Не за пръв път й се прииска Сафи да беше в Лондон. И не само за да й помогне за тортата. Джунипър не тъгуваше за замъка, но сестрите й липсваха.
Накрая тя почука на вратата на апартамента в сутерена с надеждата да завари у дома човека, който живееше там — не беше в армията, понеже беше дюстабан, но от това беше спечелила местната столова. Той си беше вкъщи и когато Джунипър му обясни затруднението си, съседът с радост реши да й помогне, изготви списък на нещата, които трябваше да набавят, и прие едва ли не с радост предизвикателството на ограниченията на купонната система. Дори й подари за каузата две от собствените си яйца и на тръгване й подаде нещо, увито във вестник и завързано с връв — „да го споделите двамата“. Разбира се, нямаха захар за глазура, обаче Джунипър написа името на Том с ментова паста за зъби и всъщност тортата не изглеждаше никак зле.
Той вече четирийсет минути се мъчеше да си тръгне, учтиво, разбира се, обаче изобщо не му беше лесно. Близките му много се радваха, че е възвърнал нормалното си състояние на духа, че отново си е „нашият Том“, и непрекъснато насочваха разговора към него. Нищо че кухничката на майка му беше пълна до пръсване с всякакви представители на семейство Кавил — всеки въпрос, всяка шега, всяко твърдение уцелваха Том право между очите. Сега сестра му говореше за някаква своя позната, загинала в двуетажен автобус по време на затъмнението. Клатеше глава, загледана към Том, и повтаряше:
— Каква трагедия, Томи. Излязла само за да занесе шалове за войниците.
Том се съгласи, че е ужасно — наистина беше. После изслуша разказа на чичо си Джеф за съсед, който бил премазан, както си карал колело, а накрая се поразмърда и се изправи.
— Благодаря ти, майко…
— Тръгваш ли си? — вдигна тя чайника. — Тъкмо се канех пак да го сложа на печката.
Той я целуна по челото, учуден, че трябва да се наведе толкова ниско.
— Никой не прави по-хубав чай от теб, но трябва да вървя.
Майка му изви едната си вежда.
— Кога ще ни я представиш?
Брат му Джоуи се правеше на влак и Том го потупа закачливо, избягвайки погледа на майка си.
— О, мамо! — каза само и преметна чантата си през рамо. — Не знам за какво говориш.
Крачеше енергично, нетърпелив да се върне в апартамента, при нея, нетърпелив да изпревари влошаването на времето. Обаче колкото и бързо да крачеше, думите на майка му го застигаха. И го дращеха, понеже Том копнееше да каже на семейството си за Джунипър. При всяка среща с тях трябваше да се бори с порива да ги стисне за раменете и да възкликне като дете, че е влюбен, че светът е прекрасно място, въпреки че млади мъже се избиват един друг, а млади жени, майки на невръстни деца, загиват по автобуси, а са излезли само за да занесат шалове за войниците.
Но не го стори, защото Джунипър го беше помолила. Нейното решение никой да не узнава, че двамата се обичат, ограничаваше Том. Тази тайнственост не подхождаше за толкова пряма жена, с толкова недвусмислено мнение и толкова неумолима по отношение на всичко, което чувства, говори или прави. Отначало той зае отбранителна позиция, усъмни се дали тя няма да се отнесе с превъзходство към родителите му, но интересът й към тях разби на пух и прах това подозрение. Джунипър говореше за тях и разпитваше като човек, поддържал приятелски отношения със семейство Кавил от години. Том разбра, че тя не прави разлика между родителите му и другите хора. Увери се с абсолютна сигурност, че сестрите й, които Джунипър твърдеше, че обожава, също нищо не подозират като собственото му семейство. Писмата от замъка пристигаха винаги чрез нейния кръстник (който приемаше измамата със забележителна невъзмутимост) и Том забеляза, че когато отговаря, Джунипър дава адреса в Блумсбъри. Подпита я за причината — отначало заобиколно, после направо, но тя отказа да обясни и само намекна, че сестрите й са старомодни и закрилнически настроени, затова било най-добре да изчакат подходящ момент.