Това не допадаше на Том, но той я обичаше и се съобрази с желанието й. Почти напълно. Не се сдържа и писа на Тео. Брат му беше на север с полка си, така че донякъде стореното беше редно. Освен това първото писмо на Том за необикновеното красиво момиче, с което се е запознал, единственото, способно да запълни празнината в него, беше написано много преди тя да го помоли да не го прави.
Още от онази първа среща на улицата близо до Елефант и Касъл Том знаеше, че трябва отново да види Джунипър Блайд. Още на следващия ден отиде в Блумсбъри на зазоряване само за да погледне — така си каза, да види вратата, стените, прозорците, зад които спеше тя.
Наблюдава къщата с часове, пушейки нервно, и най-накрая тя излезе. Том я последва за малко, преди да събере смелост да я повика:
— Джунипър.
Беше го изричал и мислил толкова много пъти, но сега, когато произнесе името на глас и тя се обърна, беше различно.
Прекараха заедно целия озарен от слънцето ден, разхождаха се и разговаряха, хапнаха от къпините, които откриха да растат по стената на гробището, а когато се стъмни, Том не искаше да я пусне да си ходи. Предложи да отидат да потанцуват, понеже смяташе, че момичетата харесват това. Явно не и Джунипър. Дистанцираното изражение, с което посрещна предложението му, беше толкова непресторено, че за миг Том се слиса. Окопити се достатъчно, за да я попита какво друго би желала да прави, и Джунипър отговори, че иска да продължат да се разхождат. Да проучват, така се изрази.
Том ходеше бързо, но тя не изоставаше, местеше се ту от едната, ту от другата му страна, понякога говореше, друг път мълчеше. За някои неща приличаше на дете — у нея имаше нещо непредсказуемо и опасно, внушаваше му неловкото, но и някак съблазнително усещане, че се е свързал с човек, за когото обичайните правила на поведение не важат.
Джунипър спираше да погледне нещо, после го настигаше съвсем нехайно и той се притесняваше, че тя може да се спъне в нещо заради пълното затъмнение — в дупка на тротоара или в чувал с пясък.
— В провинцията е различно — предупреди я той и в гласа му се прокрадна старият учителски тон.
А Джунипър просто се засмя и отговори:
— Надявам се. Точно затова дойдох тук. — После му обясни, че има изключително добро зрение, като птица, сигурно заради замъка и начина, по който е отраснала. Том не помнеше подробностите, защото вече беше престанал да я слуша. Облаците се бяха отместили, луната беше почти пълна и на нейната светлина косата на Джунипър беше станала сребриста.
Добре, че не го хвана да я съзерцава. Извади късмет, понеже тогава тя коленичи и започна да рови сред развалините. Том се приближи, любопитен какво е привлякло вниманието й, и установи, че кой знае как насред руините по лондонските улици тя беше открила храст орлови нокти, свлякъл се на земята след отстраняването на оградата, по която бе пълзял, но въпреки тона все още жив. Джунипър откъсна клонка и я заплете в косите си, тананикайки си странна и прелестна мелодия.
Когато слънцето започна да се издига и двамата се изкачиха по стълбите към апартамента му, тя напълни стар буркан с води, постави го на прозореца и сложи вътре клонката. Много нощи след това, докато лежеше сам в топлия мрак и мислеше за нея, той усещаше сладостното ухание. И тогава, и сега на Том му се струваше, че Джунипър е досущ като цветето. Нещо неизмеримо съвършено в един рушащ се свят. Не само заради външността й, не само заради онова, което казваше. Дължеше се на нещо друго, на някаква недоловима същина, на увереност, сила, сякаш по някакъв начин тази жена беше свързана с двигателя на света. Тя беше като повея в летен ден, като първите капчици дъжд по напуканата земя, като светлината на вечерницата.
Нещо, макар да не беше сигурна точно какво, накара Джунипър да погледне към тротоара. Том беше там по-рано, отколкото го очакваше, и сърцето й подскочи. Махна му и едва не падна от прозореца от вълнение, че го вижда. Той още не я беше забелязал. Беше навел глава и проверяваше пощата, обаче Джунипър не можеше да откъсне поглед от него. Беше лудост, беше обсебеност, беше желание. Но най-вече беше любов. Джунипър обичаше тялото му, обичаше гласа му, обичаше допира на пръстите му до кожата си и онова място на ключицата му, където бузата й се наместваше идеално, докато спяха. Обичаше факта, че на лицето му вижда всички места, където е ходил. Че никога не се налага да го пита как се чувства. Че думите бяха излишни. Джунипър установи, че й е дошло до гуша от думи.