Вече валеше поройно, но не можеше да се сравнява с дъжда в деня, когато тя се запозна с Том. Беше летен дъжд, една от онези внезапни и силни летни бури, които изненадват в гръб прелестните топли дни. През целия ден се разхождаха, обикаляха пазара Портобело, покатериха се на Примроуз Хил, а после се върнаха до Кенсингтън Гардънс, газейки в плитчините край Кръглото езеро.
Гръмотевицата проехтя толкова неочаквано, че хората вдигнаха поглед към небето и се уплашиха, че ги напада някое ново оръжие. И после заваля — на огромни, ридаещи капки, от които светът тутакси заблестя.
Том стисна ръката на Джунипър и двамата хукнаха — прецапаха тутакси образувалите се локвички, заливайки се от смях от изненада, — тичаха чак до сградата, където живееше той, нагоре по стълбите и накрая влетяха в полутъмната и суха стая.
— Цялата си мокра — установи Том, опрял гръб на вратата, която току-що беше затръшнал. Взираше се в тъничката й рокля, прилепнала към краката.
— Мокра ли? Толкова съм подгизнала, че направо можеш да ме изцедиш.
— Ето — подаде й той другата си риза от закачалката на вратата, — облечи я, докато изсъхнеш.
И тя го послуша, съблече роклята си и пъхна ръце в ръкавите на ризата му. Том се извърна, престори се, че прави нещо на малката порцеланова мивка, но когато тя надникна, заинтригувана от заниманието му, улови погледа му в огледалото. Прикова го малко по-дълго от обикновено, достатъчно, за да забележи промяната в очите му.
Продължаваше да вали и да трещи, а роклята й висеше в ъгъла, където той я беше окачил да съхне. Двамата се приближиха към прозореца и Джунипър, която обикновено не беше никак стеснителна, подметна нещо за птиците и къде отивали те, докато вали.
Том не отговори. Протегна ръка и обхвана с длан лицето й. Докосването беше съвсем лекичко, но предостатъчно. То я накара да замълчи и да се наклони към ръката му, да се извърне само колкото устните й да докоснат пръстите му. Очите й останаха приковани в неговите — не можеше да ги отмести, дори да искаше. После пръстите му се заеха с копчетата на ризата, с корема й, гърдите й и внезапно тя усети, че сърцето й се е разпаднало на хиляди малки топчета и всички те се търкалят в пълна хармония по цялото й тяло.
След това седяха на прозореца, ядяха черешите, които той беше купил от пазара, и пускаха костилките в локвите долу. Не говореха, но от време на време се поглеждаха, усмихваха се почти самодоволно, сякаш само те двамата и никой друг бяха посветени в някаква огромна тайна. Джунипър се бе питала какво ли представлява сексът, какво би трябвало да прави, да казва и да усеща. Нищо обаче не я бе подготвило за факта, че любовта може да последва толкова скоро след секса. За влюбването.
Джунипър разбираше защо хората го описват като пропадане. Яркото и помитащо усещане, божественото неблагоразумие, пълната загуба на свободна воля. На нея й се случи точно това, но и нещо много повече. След като цял живот беше странила от физически контакт, Джунипър най-сетне го бе осъществила. Докато лежаха един до друг в горещия сумрак, тя беше притиснала глава към гърдите му и слушаше как бие сърцето му, усещайки как собственото й сърце се успокоява и се устремява да срещне неговото. Тогава Джунипър проумя, че в лицето на Том е открила човека, който може да й даде равновесие, и че да се влюбиш, означава повече от всичко останало да те уловят, да те спасят…
Входната врата се затръшна, после по стълбите се разнесе шум, стъпките на Том се понесоха нагоре към нея и с внезапен прилив на ослепяващо желание Джунипър забрави миналото, извърна се от градината, от уличната котка, купчините листа и възрастната дама, която плачеше за катедралата в Ковънтри, за войната навън, за града, пълен със стълби, които не водят наникъде, с портрети по стени без тавани, със семейни кухненски маси, от които вече никой не се нуждаеше… Джунипър прелетя по пода към леглото, събличайки ризата на Том. В мига, когато ключът се превъртя в ключалката, съществуваха само той, тя и този мъничък, топъл апартамент с празничната вечеря за рождения му ден.