Хапнаха тортата в леглото, по две огромни парчета на всеки, и осеяха всичко с трохи.
— Защото няма достатъчно яйца — отбеляза Джунипър, облегнала гръб на стената, и огледа бъркотията с философска въздишка. — Не е лесно да скрепиш нещата.
Том й се усмихна широко, както лежеше.
— Колко много неща знаеш.
— Нали?
— И си талантлива, разбира се. Мястото на такава торта е във „Фортнъм и Мейсън“.
— Е, няма да те лъжа, помогнаха ми.
— А, да — завъртя се на една страна Том, протегна се колкото можа към масата и докосна увитото във вестник пакетче с върховете на пръстите си. — Нашият съсед готвач.
— Нали знаеш, че не е готвач, всъщност е драматург. Чух го онзи ден да разговаря с някакъв човек, който ще постави негова пиеса.
— Стига, Джунипър — каза Том, внимателно разви хартията и отвътре се показа бурканче със сладко от къпини. — Как един драматург ще направи нещо толкова прелестно като това тук?
— О, чудесно! Божествено! — метна се към бурканчето Джунипър. — Колко много захар! Да си намажем на препечена филийка?
Том дръпна назад ръката си заедно със сладкото.
— Възможно ли е младата дама все още да е гладна? — попита той невярващо.
— Не, не точно. Но не става въпрос за глад.
— Така ли?
— Да, просто постфактум се е разкрила нова възможност. Сладостна и превъзходна нова възможност.
Том завъртя бурканчето между пръстите си, вперил поглед в червено-черните вкуснотии вътре.
— Не — отсече той накрая, — според мен трябва да го запазим за специален повод.
— По-специален от рождения ти ден?
— Моят рожден ден не е достатъчно специален. Трябва да запазим бурканчето за следващото празненство.
— Ами добре — съгласи се Джунипър и се долепи до рамото му, за да може той да я обгърне с ръка, — но само защото е твоят рожден ден и аз съм толкова преяла, че едва мога да се надигна.
Том се усмихна, стиснал с устни цигарата, която палеше.
— Как е семейството ти? — попита Джунипър. — Джоуи оправил ли се е от настинката?
— Да.
— А Маги? Накара ли те да слушаш хороскопите й?
— При това много мило. Иначе откъде ще знам как да се държа тази седмица?
— От къде наистина! — Джунипър взе цигарата му и си дръпна бавно. — Имаше ли нещо интересно, кажи ми, моля те.
— Съвсем незначително — отговори Том и пъхна пръсти под чаршафа. — Изглежда, се каня да предложа брак на красиво момиче.
— Нима? — Тя се изви, когато той я погъделичка и димната й въздишка се превърна в смях. — Това наистина е интересно.
— Знаех си.
— Макар че, разбира се, основният въпрос е какво ще отговори младата дама. Маги имаше ли някакви прозрения по този въпрос?
Том издърпа ръката си и се извърна на една страна с лице към нея.
— За жалост, Маги не можеше да ми помогне в това отношение. Каза, че трябвало да попитам момичето и да видя какво ще отговори.
— Ами, след като Маги казва така…
— Е? — попита Том.
— Какво?
Той се надигна на лакът и попита официално:
— Джунипър Блайд, ще ми окажете ли честта да станете моя съпруга?
— Драги ми господине — отвърна Джунипър, имитирайки според силите си царствен говор, — зависи дали предложението допуска и три пълнички бебета.
Том взе цигарата си обратно и си дръпна нехайно.
— А защо не четири?
Поведението му все още беше лековато, но той се отказа от акцента. Джунипър се почувства неловко, изпита стеснение и не можеше да измисли какво да отговори.
— Хайде, Джунипър — притисна я той, — нека да се оженим. Ти и аз.
Нямаше никакво съмнение, че го казва сериозно.
— Аз не бива да се омъжвам.
— Какво означава това? — смръщи се той.
Помежду им се възцари мълчание, което никой от двамата не наруши, докато не засвири чайникът в апартамента на долния етаж.
— Сложно е — отговори Джунипър.
— Така ли? Обичаш ли ме?
— Знаеш, че те обичам.
— В такъв случай не е сложно. Омъжи се за мен. Кажи да, Джун. Каквото и да те притеснява, ще се справим.
Джунипър съзнаваше, че не може да каже и да направи нищо, за да го зарадва, нищо друго, освен да каже „да“, ала не можеше да го стори.