— Нека да си помисля — отговори тя накрая. — Дай ми малко време.
Той рязко се изправи, пусна краката си на пода и й обърна гръб. Наведе глава и се наклони напред. Беше разстроен. Искаше й се да го докосне, да плъзне пръсти по гърба му, да върне времето назад до мига, когато Том й предложи. Докато се чудеше как би могло да стане това, той бръкна в джоба си и извади плик. Беше сгънат на две, но тя виждаше писмото вътре.
— Ето толкова време имаш — подаде й го той. — Викат ме обратно в армията. След седмица.
Джунипър издаде някакъв звук, по-скоро ахна, и бързо се върна в леглото при него.
— Но за колко време… Кога ще се върнеш?
— Не знам. Сигурно когато свърши войната.
Когато свърши войната. Той щеше да напусне Лондон и Джунипър внезапно разбра, че без Том това място, този град ще изгубят значението си. Все едно да се върнеше в замъка. Усети как сърцето й учестява ритъм, но не от вълнение като при нормалните хора, а заради безумното напрежение, за което я бяха учили да внимава, откакто се помнеше. Затвори очи с надеждата да подобри нещата.
Баща й повтаряше, че е същество, което принадлежи на замъка, че мястото й е там и че за нея е най-безопасно да не го напуска, но Джунипър знаеше, че той греши. Вече го знаеше. Вярно беше тъкмо обратното: далече от замъка и от света на Реймънд Блайд, от ужасните неща, които й каза той, от неговите просмукали се във всичко вина и печал, тя беше свободна. В Лондон, където посетителите й не я намираха, където не губеше паметта си. И макар най-силният й страх — че е способна да навреди на друго същество — да я бе последвал, тук той беше различен.
Джунипър усети натиск върху коленете си и отвори очи. Том беше коленичил на пода пред нея и от очите му бликаше тревога.
— Скъпа, всичко ще бъде наред — увери я той. — Всичко ще бъде наред.
Не се налагаше да разказва на Том тези неща и му беше признателна за това. Не искаше любовта му да се променя, не искаше той да започне да я закриля и да се тревожи за нея като сестрите й. Не искаше да бъде наблюдавана, не искаше някой да преценява настроенията и мълчанията й. Не искаше да бъде обичана предпазливо, а само добре.
— Джунипър — обади се Том, — извинявай. Моля те, не ме гледай така. Не мога да понеса, когато гледаш така.
Какво си въобразяваше, като го отблъсна, като се отказа от него? Как изобщо можа да го направи? Да се подчини на желанията на баща си?
Том се изправи и понечи да се отдръпне, но Джунипър го стисна за китката.
— Том…
— Отивам за чаша вода.
— Не — бързо поклати глава тя, — не искам вода, искам само теб.
Той се усмихна и на лявата му буза се появи трапчинка.
— Е, вече ме имаш.
— Не — възрази тя. — Искам да кажа, да.
Той вирна глава.
— Хайде да се оженим.
— Наистина ли?
— Заедно ще съобщим на сестрите ми.
— Разбира се, когато поискаш.
После тя се засмя, гърлото я заболя, но тя въпреки това се засмя и се почувства някак по-лека.
— Томас Кавил и аз ще се женим.
Джунипър лежеше будна, положила буза върху гърдите на Том и заслушана в равномерното му дишане, мъчейки се да изравни своето с него. Но не можеше да заспи. Мислено съчиняваше писмо. Понеже трябваше да пише на сестрите си, да ги осведоми, че с Том ще пристигнат, и да им обясни, че в известен смисъл това ще ги зарадва. Че не бива да подозират нещо неприятно.
Мислеше и за още нещо. Джунипър никога не бе проявявала интерес към облеклото, но подозираше, че когато една жена ще се жени, трябва да има рокля. Не искаше да се притеснява за такива работи, но Том може би се притесняваше, майка му — със сигурност, а Джунипър беше готова на всичко за Том.
Спомни си една рокля, която беше на майка й: бледорозова коприна, разкроена пола. Джунипър беше виждала майка си да я носи много отдавна. Ако роклята все още беше някъде в замъка, Сафи щеше да я преправи и да предприеме нужното, за да я върне към живот.
4.
Лондон, 19 октомври 1941 г.
Мередит не беше виждала господин Кавил — Том, както той настояваше тя да го нарича — от седмици, затова страшно се удиви, когато отвори входната врата и го завари на прага.
— Господин Кавил — постара се тя да не звучи прекалено развълнувана. — Как сте?