— По-добре няма накъде, Мередит. Моля те, наричай ме Том — усмихна се той. — Вече не съм ти учител.
Мередит се изчерви, сигурна беше.
— Може ли да вляза за малко?
Тя хвърли поглед през рамо, през вратата към кухнята, където Рита се чумереше на нещо върху масата. Сестра й неотдавна беше разлюбила младия месар и оттогава беше страшно кисела. Доколкото Мередит можеше да прецени, планът на Рита беше да облекчи собственото си разочарование, като направи живота на по-малката си сестра истински ад.
Том явно долови неохотата й, понеже додаде:
— Може да се поразходим, ако предпочиташ.
Мередит кимна признателно, тихо затвори вратата и се измъкна.
Тръгнаха заедно по улицата, но тя вървеше малко зад него, скръстила ръце и навела глава, мъчейки се да изглежда така, сякаш слуша добронамерените му приказки за училището и писането, за миналото и бъдещето, а всъщност мислите й препускаха напред и тя се опитваше да отгатне целта на посещението му. Стараеше се с всички сили да не мисли за ученическото си увлечение по него.
Спряха в същия парк, където Джунипър и Мередит бяха търсили безуспешно здрав шезлонг през юни, когато беше още топло. Мередит потръпна от контраста между онзи уютен спомен и сивото небе сега.
— Студено ти е. Трябваше да ти напомня да си вземеш връхна дреха. Той измъкна ръце от ръкавите на сакото си и го подаде на Мередит.
— О, не, аз…
— Глупости, и бездруго ми беше топло.
Том посочи едно място на тревата, а Мередит го последва охотно и седна с кръстосани крака до него. Той поговори още малко, разпита я дали пише и внимателно изслуша отговорите й. Каза й, че помни как й е подарил дневника и колко го радва мисълта, че тя продължава да го използва. През цялото време късаше стръкчета трева и ги увиваше на спирали. Мередит слушаше, кимаше и го гледаше в ръцете. Бяха прекрасни — силни, ала изискани. Мъжки ръце, но не дебели и космати. Тя се запита какво ли е тези ръце да те докосват.
Една веничка на слепоочието й затуптя и на Мередит й се зави свят, като си помисли колко е лесно да се случи това. Трябваше само да се пресегне още мъничко със своята ръка. Дали неговата щеше да е топла, запита се тя, дали щеше да е гладка, или груба? Дали пръстите му щяха да се сепнат, а после да се стегнат около нейните?
— Нося ти нещо — каза Том Кавил. — Мое е, но ме викат обратно в частта ми, затова трябва да му намеря хубав дом.
Подарък, преди отново да замине на война? Мередит притаи дъх и мисълта за ръцете му отлетя. Нали точно така правят влюбените? Разменят си подаръци, преди героят да замине да се сражава.
Тя се сепна, когато ръката на Том докосна гърба й. Той тутакси я дръпна, разпери длан пред очите й и се усмихна смутено.
— Извинявай. Просто подаръкът е в джоба на сакото ми.
Мередит също се усмихна с облекчение, но и някак разочаровано. Върна му сакото и той извади книга от джоба.
„Последните дни на Париж, журналистически дневник“, прочете тя.
— Благодаря ти, Том.
Мередит потръпна, когато усети името му върху устните си. Вече беше петнайсетгодишна и макар да не беше нищо повече от хубавка, вече не беше плоскогърдо момиченце. Възможно беше някой мъж да се влюби в нея, нали?
Усещаше дъха му близо до врата си, когато той се пресегна и докосна корицата на книгата.
— Алегзандър Уърт си водел дневник по време на падането на Париж. Давам ти го, защото показва колко е важно хората да записват това, което виждат. Особено във време като нашето. Иначе хората просто няма да знаят какво се случва всъщност, разбираш ли, Мередит?
— Да.
Тя погледна встрани и видя, че той я гледа трогателно съсредоточено. Стана за секунди, но за Мередит, пленена от случващото се, всичко се разви като на забавен каданс. Все едно наблюдаваше някоя непозната, докато се навеждаше към него, притаяваше дъх, затваряше очи и притискаше устни към неговите в един възвишено съвършен миг…
Том се отнесе много мило. Заговори й благо, докато махаше ръцете й от раменете си, дори лекичко ги стисна съвсем приятелски и я увери, че не бива да се срамува.
Но Мередит се срамуваше, идеше й да се продъни в земята. Да се разтвори във въздуха. Каквото и да е, само да не седи до него след ужасната си грешка. Беше толкова унижена, че когато Том започна да й задава въпроси за сестрите на Джунипър — какви са, какво харесват, дали предпочитат някое конкретно цвете, — отговаряше механично. И изобщо не й хрумна да попита защо го интересува.