В деня, когато Джунипър напусна Лондон, тя се срещна с Мередит на гара Чаринг Крос. Приятно й беше да бъде с нея не само защото Мери щеше да й липсва, но и защото така не мислеше за Том. Той беше заминал при полка си предния ден — отначало на обучение, а после и на фронта, — и апартаментът, улицата и самият град бяха непоносими без него. Затова Джунипър реши да вземе ранен влак на изток. Но нямаше да се върне в замъка, още не — вечерята беше едва в сряда, тя имаше още пари в куфара си и й беше хрумнало през следващите три дни да проучи някои от онези шеметни гледки, които бе мярнала от прозореца на влака, с който беше пристигнала в Лондон.
Горе в чакалнята се появи позната фигура, която грейна в широка усмивка, когато забеля за нетърпеливото махане с ръка на Джунипър. Мередит се стрелна през тълпата към Джунипър, застанала точно под часовника, както се бяха договорили.
— Е — поде Джунипър, след като се прегърнаха. — Къде е?
Мередит приближи палеца и показалеца си съвсем близичко и се смръщи.
— Само някои последни промени.
— Значи, няма да го чета, докато пътувам?
— Още няколко дни, обещавам.
Джунипър се дръпна настрани, за да мине носач с огромна камара куфари.
— Добре, още няколко дни. Но не повече, така да знаеш! — размаха тя пръст уж строго. — Очаквам го по пощата в края на седмицата. Разбрахме ли се?
— Разбрахме се.
Спогледаха се усмихнати, а влакът изсвири мощно. Джунипър погледна натам и видя, че пътниците вече се качват.
— Е, май трябва да…
Останалата част на изречението беше заглушена от прегръдката на Мередит.
— Ще ми липсваш, Джунипър. Обещай да дойдеш пак.
— Разбира се, че ще дойда пак.
— След не повече от месец?
Джунипър махна една паднала мигла от бузата на младата си приятелка.
— Ако се забавя повече, ти ще допуснеш най-лошото и ще изпратиш някого да ме търси!
Мери се усмихна широко.
— И ще ми пишеш веднага щом прочетеш разказа ми?
— Още същия ден с обратната поща — обеща Джунипър и отдаде чест. — Грижи се за себе си, патенце.
— Ти също.
— Винаги.
Усмивката на Джунипър изчезна и тя се поколеба, отмятайки един кичур от очите си. Обмисляше нещо. Новината напираше отвътре, искаше да излезе на воля, но едно тъничко гласче я убеждаваше да се сдържи.
Железничарят наду свирката, заглушавайки гласчето, и Джунипър взе решение. Мередит беше най-добрата й приятелка, на нея можеше да има доверие.
— Имам една тайна, Мери — каза тя. — Не съм я споделяла с никого, решихме да го направим по-късно, но ти не си който и да е.
Мередит кимна оживено и Джунипър се приведе към ухото на приятелката си и се запита дали ще усети думите толкова необикновени и прекрасни като първия път.
— Томас Кавил и аз ще се женим.
1992 г.
Когато се върнах във фермата, вече се беше мръкнало и заедно с това над околността като тънка мрежа се сипеше фин дъждец. До вечеря имаше още няколко часа и това ме зарадва. След неочаквания следобед в компанията на сестрите имах нужда от вана и от малко време насаме, за да се отърся от тежкото усещане, което ме преследваше. Не бях сигурна какво точно представлява, знаех само, че между стените на онзи замък има толкова много неудовлетворени копнежи и осуетени желания, пропили се в камъните, че с течение на времето отново излитаха навън и правеха въздуха почти задушлив.
Все пак замъкът и трите му ефирни обитателки притежаваха необяснимо очарование в моите очи. Въпреки неловките мигове, които преживях там, веднага щом се откъснех от тях и от замъка, се чувствах привлечена да се върна на всяка цена и броях часовете. Не звучи много смислено, вероятно така е с лудостта. Понеже аз бях луда по сестрите Блайд, вече го разбирам.
Когато кроткият дъждец започна да се сипе по стрехите на фермата, аз лежах сгушена върху леглото, завила краката си с одеяло, четях, задремвах и мислех, и щом наближи време за вечеря, вече бях съществено възстановена. Естествено беше Пърси да се опитва да спести болка на Джунипър, да се помъчи да ме спре, когато заплаших да отворя стари рани. Проявих безчувственост, когато споменах името на Томас Кавил, особено в присъствието на спящата наблизо Джунипър. Но въпреки това ожесточената реакция на Пърси изостри интереса ми… Може би, ако ми провървеше достатъчно да остана насаме със Сафи, щях да опитам да се позадълбоча повече. Тя като че ли беше склонна и дори изпълнена с желание да подпомогне проучването ми.