Проучване, което сега включваше рядък и специален достъп до бележниците на Реймънд Блайд. Дори едва чутото изричане на тези думи бе достатъчно, за да предизвиква тръпка на удоволствие по гръбнака ми. Легнах по гръб, безмерно развълнувана, и вперих поглед към напречните греди на тавана, представяйки си момента, когато ще надникна в съзнанието на писателя: как ще видя точно какво си е мислел.
Вечерях сама в уютната трапезария във фермата на госпожа Бърд. Цялата стая миришеше приятно на зеленчукова яхния, а в огнището пращеше огън. Навън вятърът продължаваше да се усилва, блъскаше по стъклата на прозорците в повечето случаи леко, но от време на време и по-рязко, а аз си помислих — и не за пръв път — какво истинско и простичко удоволствие е да си вътре и да си сит, докато навън се стеле беззвездна тъма.
Бях донесла бележките си, за да започна да работя над статията за Реймънд Блайд, но мислите не ми се подчиняваха и току все залитаха към дъщерите му. Сигурно се дължеше на отношението ми към братята и сестрите по принцип. Бях омагьосана от сложния триъгълник на обич, дълг и негодувание, който ги свързваше. Погледите, които си разменяха, сложният баланс на силите, наложил се през десетилетията, игрите, които никога нямаше да се науча да играя, по правила, които никога нямаше да проумея напълно. И може би това беше ключът: те бяха естествена група хора, в сравнение с които аз се чувствах чудато изключение. Докато ги наблюдавах заедно, усещах силно и болезнено какво ми е липсвало.
— Голям ден? — Вдигнах поглед и видях госпожа Бърд, надвесена над мен. — Несъмнено и утре ще е такъв.
— Утре сутринта ще разгледам бележниците на Реймънд Блайд — не се сдържах аз.
Вълнението просто преля и изскочи по своя воля.
Госпожа Бърд остана невъзмутима, но мила.
— Е, това е хубаво, скъпа. Нали нямате нищо против да…? — потупа тя стола срещу мен.
— Не, разбира се.
Тя седна с тежка женска въздишка и притисна ръка към корема си, докато се наместваше срещу ръба на масата.
— Е, така е много по-добре. Цял ден съм на крак. — Кимна към бележките ми: — Виждам, че работите до късно.
— Опитвам се, но съм доста разсеяна.
— О! — изви вежди тя. — Някой красавец ли?
— Нещо подобно. Госпожо Бърд, някой да ме е търсил по телефона днес?
— По телефона ли? Не, не се сещам. Очаквахте ли обаждане? От младия господин, за когото мечтаете? — Очите й светнаха, когато попита: — Да не е издателят ви?
Изглеждаше толкова обнадеждена, че ми се стори жестоко да я разочаровам. Въпреки това поясних:
— От майка ми. Надявах се да дойде да ме посети.
Доста силен порив на вятъра разтърси прозорците и аз потръпнах по-скоро от удоволствие, отколкото от студ. Тази нощ във времето имаше нещо, което ме въодушевяваше. В трапезарията бяхме останали само двете с госпожа Бърд, а дънерът в камината вече искреше в червено и от време на време пръскаше към тухлите златисти искри. Не съм сигурна дали се дължеше на топлата и уютна стая, на контраста с влагата и вятъра навън или на всеобхватното усещане за заплетени тайни, на което се бях натъкнала в замъка, а може би просто на внезапното желание да проведа нормален разговор с друго човешко същество, но така или иначе, ми се говореше. Затворих бележника си и го избутах настрани.
— Майка ми е била евакуирана тук — казах. — По време на войната.
— В селото ли?
— В замъка.
— Не думай! Била е при сестрите?
Кимнах, безмерно доволна от реакцията й. Но и малко притеснена, понеже едно тъничко гласче в главата ми шушнеше, че удоволствието се дължи на моето собственическо отношение към връзката на мама с Милдърхърст. Напълно неуместно собственическо отношение за нещо, което досега пропусках да съобщя на сестрите Блайд.
— Божичко! — възкликна госпожа Бърд и потупа върховете на пръстите си. — Колко ли истории знае! Направо свят ми се завива.
— Всъщност нося нейния военен дневник…
— Военен дневник ли?
— От времето на престоя й тук. Описвала е как се чувства, с какви хора се е срещала, самото място.
— В такъв случай сигурно споменава моята майка — заяви госпожа Бърд и се изпъна гордо.
— Вашата майка ли? — попитах изненадано.