— Работила е в замъка. Започнала като прислужница, когато била на шестнайсет, но после станала икономка. Люси Роджърс, но тогава се казвала Мидълтън.
— Люси Мидълтън — повторих бавно, мъчейки се да си спомня дали името се споменаваше в дневника на мама. — Не съм сигурна, трябва да проверя. — Раменете на госпожа Бърд увиснаха мъничко под тежестта на разочарованието й, аз се почувствах лично отговорна и се помъчих да измисля как да я накарам да се почувства по-добре. — Не ми е разказвала много, съвсем наскоро научих, че е била евакуирана тук.
Веднага съжалих за думите си. След като го изрекох на глас, още по-отчетливо усетих колко странно е някой да държи подобно нещо в тайна и изпитах лека вина, като че мълчанието на мама се дължеше на лична моя грешка. Почувствах се глупаво, понеже ако бях проявила малко повече благоразумие, ако не се стремях толкова нетърпеливо да спечеля интереса на госпожа Бърд, нямаше да изпадна в такова затруднено положение. Подготвих се да посрещна най-лошото, обаче госпожа Бърд ме изненада. Тя кимна с разбиране, приведе се още по-близо до мен и каза:
— Родителите и техните тайни, нали?
— Да.
Въглен изпука като пуканка в огнището и госпожа Бърд изпъна пръст, за да ми даде знак, че ще се върне след минутка. Измъкна се от стола и излезе през таен вход в покритата с тапет стена.
Дъждът тихичко шумолеше по дървената врата, сипеше се в езерото отвън, а аз долепих длани, вдигнах ги молитвено към устните си и после ги наведох и облегнах буза на сгрятата си от огъня ръка.
Когато госпожа Бърд се върна с бутилка уиски и две чаши от шлифован кристал, предложението й толкова подхождаше на мрачната вечер и лошото време, че се усмихнах и с радост приех.
Пукнахме се над масата.
— Майка ми за малко да не се омъжи — поясни госпожа Бърд, стисна устни и се наслади на топлината на уискито. — Какво ще кажете? За малко да не съществувам — вдигна тя ръка към челото си, все едно искаше да каже „Какъв ужас!“. Усмихна се. — Разбирате ли, майка ми имала брат, по-голям брат, когото обожавала. Ако я слушате, ще решите, че слънцето изгрявало всяка сутрин заради него. Баща им починал млад и Майкъл — така се казвал брат й — поел нещата в свои ръце. Той бил мъжът в къщата, още като момче работел след училище и през почивните дни, миел прозорци за жълти стотинки. Давал монетите на майка си, за да поддържа домакинството. Бил и хубавец. Чакайте, имам снимка!
Забързано се приближи до камината, разтърси се сред рамките върху полицата, бръкна и извади един мъничък месингов квадрат. Забърса снимката с провисналия край на полата си от туид и ми я подаде. На снимката имаше три фигури, уловени в отдавна отминал миг: млад мъж, чиято съдба го бе направила хубав, по-възрастна жена от едната му страна и красиво момиче на около тринайсет години от другата.
— Майкъл заминал с храбрите ни мъже да се сражава в Първата световна война. — Госпожа Бърд стоеше зад мен и надничаше иззад рамото ми. — Когато мама го изпращала на влака, последната му молба била, ако нещо му се случи, тя да остане у дома с майка им. — Госпожа Бърд си взе обратно снимката, седна и оправи очилата си, за да разглежда снимката, докато ми разказва. — Какво можела да отговори? Уверила го, че ще направи каквото я моли. Била млада — не допускала, че ще се стигне дотам. Хората никога не допускат. Не и в началото на онази война. Тогава не знаели.
Дръпна картонената опора на снимката и я остави върху масата до чашата си.
Отпивах от уискито си и чаках, докато накрая тя въздъхна. Срещна погледа ми, разпери внезапно ръце, сякаш се канеше да пръсне невидими конфети.
— Както и да е, случило се — каза тя. — Той загинал. Бил убит и горката мама решила да изпълни обещанието си към него. Не мога да твърдя, че аз самата бих го направила, но навремето хората били различни. Държали на думата си. Честно казано, баба ми била същинска стара вещица, но мама издържала и двете, отказала се от надеждата да има съпруг и деца и се примирила със съдбата си.
Внезапен порив на вятъра посипа близкия прозорец с тежки дъждовни капки и аз потреперих в жилетката си.
— Но ето че вас ви има.
— Да, има ме.
— Е, какво се случило?
— Баба починала — обясни госпожа Бърд с делово кимване, — скоропостижно през юни 1939 година. Боледувала от известно време, нещо с черния дроб, така че не било изненада. Било по-скоро облекчение, така съм го схващала винаги, макар че мама беше твърде мил човек, за да признае подобно нещо. Девет месеца след началото на войната мама вече била омъжена и очаквала появата ми.