Не виждах дъното на басейна, но се досещах колко е дълбок. В далечния край беше поставена дъска за скачане — избеляла, нацепена и с ръждясали пружини. Цялото приспособление се крепеше сякаш по щастлива случайност. От клона на огромно дърво, на две въжета висеше дървена люлка, обездвижена сега от вейките на бодлива калина, оплели се с люлката от горе до долу.
Трънаците не се бяха задоволили само с въжетата — с огромно удоволствие бяха прораснали безконтролно навсякъде из необикновената и изоставена просека. Отвъд плетеница от алчна зеленина забелязах малка тухлена постройка, вероятно съблекалня, а върхът на покрива й стърчеше над растителността. На вратата имаше катинар, съвсем ръждясал, а когато открих прозорците, установих, че са покрити с дебел пласт мръсотия, която не можех да избърша. Отзад обаче имаше счупено стъкло с туфичка сива козина, закачила се на най-острото връхче, така че можех да надникна. И разбира се, го сторих, без да губя повече време.
Прах, толкова плътна, че усещах мириса й от мястото си, напластявана с десетилетия, покриваше пода и всичко останало. Стаята беше осветена неравномерно благодарение на таванските прозорчета — дървените капаци на някои от тях липсваха, други висяха накриво на пантите си, а трети бяха захвърлени долу на пода. През пролуките проникваха фини прашинки и се точеха като ленти на сумрачната светлина. На една полица имаше хавлиени кърпи, чийто истински цвят бе невъзможно да отгатнеш, а на елегантна врата в далечния край на помещението се четеше надпис „Съблекалня“. От другата страна тънко перде розовееше и потрепваше пред няколко натрупани един върху друг шезлонга — сигурно от доста време се ветрееше така незабелязано.
Отстъпих назад и неочаквано долових шума от стъпките си по нападалите листа. Просеката беше просмукана от тайнствена тишина, макар че все пак се чуваше тихият плясък на водата по листата на водните лилии, и за един кратък миг си представих какво е било това място като ново. Над сегашната занемареност се прокрадна деликатен нов пласт: смеещи се хора със старомодни бански костюми, които постилаха кърпите си, отпиваха от напитките си, скачаха от дъската и телата им се извиваха в дълга ниска дъга над прохладната вода…
И после видението изчезна. Примигнах и отново се озовах самичка пред обраслата с храсталаци сграда. Смътна атмосфера на неназовимо съжаление. Защо, запитах се, е изоставен басейнът? Защо последният отдавнашен обитател е вдигнал ръце от това място, заключил е всичко, отишъл си е и повече не се е върнал? Трите госпожици Блайд вече бяха възрастни, но невинаги е било така. През многото години, откакто живеят в замъка, със сигурност е имало горещи лета, когато е превъзходно да поплуваш на такова място…
Щях да получа отговор на въпросите ми, но след време. Щях да науча и други неща, тайни неща, отговори на въпроси, които в момента дори не ми беше хрумнало да задавам. Но тогава всичко все още предстоеше. Докато стоях в далечната градина на замъка Милдърхърст онази сутрин, успях да се отърся от тези размисли и да насоча вниманието си към предстоящата задача. Понеже, докато оглеждах басейна, не само времето на срещата ми с госпожиците Блайд наближаваше, но ме загложди и усещането, че изобщо не би трябвало да съм в тази просека.
Препрочетох внимателно указанията на госпожа Бърд. Точно както предполагах: изобщо не споменаваше за никакъв басейн. Според нейните указания в момента трябваше да приближавам южната фасада на замъка и да минавам между две величествени колони.
Тревогата бавно потъна към дъното на корема ми като камъче.
Това не беше южната морава. Не виждах никакви колони.
И макар да не се учудвах, че съм се изгубила — в състояние съм да се изгубя дори в Хайд Парк, — беше ужасно дразнещо. Времето ме притискаше и май нямах голям избор, освен да се върна обратно, откъдето идвах, после да продължа да се изкачвам и да се надявам на най-добрия възможен изход.
От другата страна на басейна имаше порта, а зад нея — стръмни каменни стълби, изсечени в обраслия с растителност склон. Бяха поне сто стъпала, всяко потънало в другото отдолу, сякаш цялото построение се бе повдигнало в дълбока въздишка. Траекторията обаче беше обещаваща, затова тръгнах да се изкачвам. Реших, че е въпрос на логика. Замъкът и сестрите Блайд бяха на върха, така че ако се катеря, в крайна сметка щях да стигна до тях.
Може би някъде по това време започнах да мисля за тях по този начин: думата „сестрите“ изникна пред името Блайд, нещо като Братя Грим, и аз нищо не можех да направя. Нещата се случват по странен начин. Преди писмото от Джунипър дори не бях чувала за замъка Милдърхърст, а сега той ме привличаше, както големият ярък пламък привлича мушичка. Разбира се, отначало всичко беше свързано с майка ми, с изненадващата новина за нейната евакуация, със загадъчния замък с готическото име. После се появи и връзката с Реймънд Блайд — това беше мястото, където се бе родил Човека от калта, за бога! Но сега, колкото повече се приближавах към този пламък, осъзнах, че нещо ново вълнува и ускорява пулса ми. Може би се дължеше на нещата, които прочетох, или на сведенията, които госпожа Бърд ми изсипа на закуска сутринта, но в даден момент се заинтригувах от самите сестри Блайд.