Тя го направи и натовари момичето да постъпи правилно с информацията.
Сега вече й оставаше само едно.
Пърси събра сестрите си, обичните си сестри, и се увери, че те спят дълбоко и сънуват. После драсна клечката — в библиотеката; където беше започнало всичко.
Епилог
Вече от десетилетия мансардата се използваше като склад.
Само кашони от стари столове и изхвърлени печатни материали. Самата сграда е седалище на издателство и мирисът на хартия и мастило е пропил стените и подовете. Много е приятно, ако ви харесва подобно нещо.
Годината е 1993, ремонтът отне месеци, но вече е напълно завършен. Бъркотията е разчистена, стената, издигната някога от някого така, че мрачната мансарда да се раздели на две, вече не съществува и за пръв път от петдесет години мансардата на върха на викторианската сграда „Хърбърт Билдинг“ в Нотинг Хил има нов наемател.
На вратата се чука и една млада жена скача от рамката на прозореца и притичва по пода. Рамката е много широка, идеална да седиш на нея, и тя прави точно това. Нещо привлича момичето към прозореца. Апартаментът е с южно изложение и винаги е слънчев, особено през юли. Тя обича да гледа към градината, надолу по улицата и да храни врабчетата, които започнаха да я посещават заради трохичките. Чуди се какви ли са странните тъмни петна по рамката, като от череши, които новите пластове боя все не успяват да скрият.
Еди Бърчил отваря вратата и с изненада и удоволствие заварва на прага майка си. В ръцете на Мередит има клонка орлови нокти.
— Растеше на една ограда и аз не устоях, и ти донесох — казва тя. — Нищо друго не освежава стаята така както клонка орлови нокти, не си ли съгласна? Имаш ли ваза?
Еди няма, все още не, но пък се досеща какво ще й послужи като ваза. Един стъклен буркан, в който сигурно някога са държали сладко, се появи отнякъде по време на ремонта и сега е до мивката. Еди го пълни с вода, слага клонката вътре и го поставя върху рамката на прозореца на слънце.
— Къде е татко? — пита тя. — Днес не идва ли с теб?
— Открил е Дикенс. „Студеният дом“.
— Е, в такъв случай се опасявам, че този път наистина го изгубихме.
Мередит бърка в чантата си и вади купчина листове, които размахва над главата си.
— Приключила си го! — пляска с ръце Еди.
— Да.
— И това е за мен?
— Специално го подвързах.
Еди се усмихва широко и взема ръкописа от майка си.
— Поздравление! Чудесна работа.
— Смятах да изчакам до утре — изчервява се Мередит, — но не можах. Исках ти първа да го прочетеш.
— И как иначе! Кога е курсът ти?
— В три.
— Ще те изпратя — казва Еди. — На път ми е — отивам при Тео.
Еди отваря вратата и пуска майка си да мине. Точно преди да я последва, се сеща за нещо. По-късно има среща с Адам Гилбърт, за да отпразнуват излизането на „Човека от калта“ на издателство „Пипин Букс“, и тя му е обещала да му покаже първото си издание на „Джейн Еър“ — подарък от Хърбърт, когато Едит се съгласи да поеме „Билинг и Браун“.
Бързо се връща и за част от секундата зърва две фигури, седнали на дъската под прозореца. Мъж и жена, толкова близо, че почти са опрели глави. Примигва и те изчезват. Не остава нищо — само огряната от слънце дъска на прозореца.
И не е за пръв път. Случва се понякога — леко помръдваме в периферното й зрение. Тя знае, че е просто игра на слънцето по боядисаните в бяло стени, но Еди е мечтателка и оставя въображението си да я убеди, че става дума за нещо повече. Че някога тук е живяла щастлива двойка — в този апартамент, който сега е неин. Че тъкмо от тях са останали петната от череши по рамката на прозореца й. Че тяхното щастие е пропило стените на апартамента.
Понеже всеки, който я посети, казва едно и също — че стаята излъчва нещо хубаво. И е вярно. Еди не може да го обясни, но мансардата има приятно усещане, тя е щастливо място.
— Идваш ли, Еди?
Мередит надниква от вратата, притеснена да не закъснее за курса по творческо писане, който толкова й харесва.
— Идвам.
Еди грабва „Джейн Еър“, поглежда се в огледалцето, подпряно над порцелановата мивка, и хуква след майка си.
Вратата се затваря зад тях и призрачните любовници отново остават сами в тихата и топла стая.