Макар Пърси да се беше отнесла пренебрежително към виждането на баща си за отминалите времена, аз все пак плъзнах длан по хладните камъни, докато вървяхме, и се зачудих какви ли следи е оставил престоят на мама в Милдърхърст. Малкото момиченце продължаваше да върви редом с мен, но не говореше. Зачудих се дали да не попитам Пърси за нея, но след като не бях оповестила връзката си с къщата, каквото и да кажех сега, щеше да понамирисва на двуличие. В крайна сметка се спрях на класическото старо пасивно-агресивно увъртане.
— Замъкът беше ли реквизиран по време на войната?
— Не, мили боже! Нямаше да го понеса. Колко сериозно бяха повредени едни от най-красивите къщи в страната — о, не — поклати глава тя разпалено. — Слава богу! Чувствах го като физическа болка. Но и ние дадохме своето. Аз известно време работих в полевата болница във Фолкстън, Сафи шиеше дрехи и превръзки, изплете хиляда шала. Освен това приютихме и едно евакуирано дете през първите години от войната.
— О!
Гласът ми леко трепереше. Момиченцето до мен подскочи.
— По настояване на Джунипър. Едно момиченце от Лондон. Боже, забравила съм как се казваше. Ужасно е, нали?… Извинете за миризмата тук, долу.
Нещо вътре в мен се сви състрадателно за това забравено момиченце.
— Заради калта е — продължи Пърси. — Мирише от мястото, където преди беше ровът. Подпочвените води се надигат през лятото, просмукват се в мазетата и донасят мириса на развалена риба. За щастие, долу не държим нищо ценно. Има само една стая с архива, а тя е непромокаема. Стените и подът са покрити с мед, а вратата е оловна. Нищо не може да проникне вътре или да излезе навън.
— Стаята с архива. — По врата ми се спусна студена тръпка. — Точно като в „Човека от калта“.
Специалната стая, дълбоко във вътрешността на къщата на чичото, стаята, където се намират документите на целия род, където той беше намерил плесенясалия стар дневник, разбулил миналото на Човека от калта. Стаята на тайните в сърцевината на къщата.
Пърси замълча, облегна се на бастуна си и ме погледна.
— Значи, сте я чели.
Не беше въпрос, но аз въпреки това отговорих.
— Обожавах я като малка. — Още докато думите се отронваха, усетих как у мен се раздвижва отдавнашно отчаяние — неспособността ми да изразя адекватно обичта си към книгата. — Беше ми любимата — додадох, и фразата увисна за миг обнадеждено, а после се разпадна на прашинки, понесени от невидим полъх в сумрака.
— Беше много популярна — каза Пърси и отново пое по коридора. Със сигурност и преди беше чувала подобни истории. — И все още е. Догодина ще станат седемдесет и пет години, откакто е отпечатана.
— Наистина ли?
— Седемдесет и пет години — повтори Пърси, отвори някаква врата и ме поведе по поредното стълбище. — Помня го, все едно беше вчера.
— Излизането на книгата сигурно е било вълнуващо.
— Радвахме се, че татко е щастлив.
Дали тогава не забелязах известно колебание, или нещата, които научих по-късно, обагрят първите ми впечатления?
Някъде часовник заби уморено и аз със съжаление осъзнах, че наближава краят на едночасовата ми обиколка. Струваше ми се невъзможно, готова бях да се закълна, че току-що съм пристигнала, но времето е странно и неразбираемо нещо. Часът между закуската и тръгването ми за Милдърхърст се беше проточил цяла вечност, а шейсетте кратки минути, през които имах достъп до замъка, се бяха разлетели като ято подплашени птици.
Пърси Блайд погледна ръчния си часовник.