За пръв път, откакто бях пристигнала в Милдърхърст, закопнях да се отърся от къщата и от нейната стара печал, да видя слънцето и да почувствам вятъра с лицето си, да усетя друг мирис, не вонята на кал и на нафталин. Да остана насаме с тази нова загадка, която бях започнала да разгадавам.
— Дано да не ви е оскърбила… — продължаваше да говори Сафи. Чувах я през собствените си шеметни мисли, сякаш се намираше някъде далече, от другата страна на плътна и тежка врата. — Каквото и да ви е казала, не го е мислела сериозно. Понякога говори разни неща, смешни неща, безсмислици…
Гласът й заглъхна, но остави подире си напрегната тишина.
Тя се взираше в мен, в очите й четях неизразени чувства и си дадох сметка, че лицето й е обтегнато не само от загриженост.
В изражението й се криеше още нещо, особено когато погледна към Пърси. Страх. Бяха уплашени, и двете.
Отместих очи към Джунипър, която се криеше зад скръстените си ръце. Въобразявах ли си, че тя е застинала неподвижно и слуша внимателно, за да чуе какво ще им кажа, как ще им отговоря?
Усмихнах се храбро и се надявах да изглеждам безгрижно.
— Нищо не ми е казала — отговорих, после свих рамене малко пресилено. — Просто се любувах на красивата й рокля.
Въздухът край нас сякаш се раздвижи от облекчението на близначките. Профилът на Джунипър остана непроменен и аз останах със странното и постепенно обземащо ме усещане, със смътното осъзнаване на факта, че някак съм допуснала грешка.
Че е трябвало да бъда откровена, да осведомя близначките какво ми е доверила Джунипър, каква е причината тя да се разстрои.
Но след като досега не бях споменала за майка ми и за евакуирането й тук, не бях сигурна, че ще намеря нужните думи…
— Мерилин Бърд пристигна — съобщи безцеремонно Пърси.
— О, както обикновено, всичко се случва едновременно — отбеляза Сафи.
— Идва да ви откара обратно до фермата. Твърди, че трябва да се прибирате в Лондон.
— Да — потвърдих.
Слава богу!
— Много жалко — обади се Сафи. В резултат на истинско усилие и вероятно на дългогодишен навик тя успяваше да говори съвсем нормално. — Надявахме се да ви предложим чай. Имаме толкова малко посетители!
— Следващия път — каза Пърси.
— Да — съгласи се Сафи, — следващия път.
Надали щеше да има следващ път.
— Благодаря ви отново за обиколката…
Пърси ме поведе по някакъв загадъчен път към госпожа Бърд и обещанието за най-нормални неща, а Сафи и Джунипър се оттеглиха в обратната посока и гласовете им отекваха между студените камъни.
— Съжалявам, Сафи, съжалявам, съжалявам… Аз просто… забравих…
Думите преминаха в ридание. Толкова окаяно ридание, че ми се искаше да си запуша ушите.
— Стига, скъпа моя, няма нужда, не го прави.
— Но аз направих нещо ужасно, Сафи, ужасно, ужасно…
— Глупости, скъпа моя, избий си го от главата. Хайде да пийнем чай, искаш ли? — От търпението и нежността в гласа на Сафи сърцето ми се сви в гърдите. Мисля, че тогава за пръв път осъзнах колко безкрайно дълго време те двете с Пърси дават такива уверения, изтриват объркването от застаряващото чело на по-малката си сестра със същата здравомислеща грижа, с която родител се грижи за детето си, но без обещанието, че този товар един ден ще стане по-лек. — Ще те облечем в нещо по-подходящо и ще пием чай. Ти, Пърси и аз. Положението винаги изглежда по-добре след чаша хубав силен чай, нали?
Госпожа Бърд чакаше под сводестия таван на входното антре на замъка и от нея бликаха извинения. Подмазваше се на Пърси Блайд и кривеше драматично лице, докато хокаше горките жители на селото, които неволно я бяха задържали.
— Няма значение, госпожо Бърд — заяви Пърси с повелителен тон, както вероятно викторианска бавачка би се обърнала към досадния си повереник. — Приятно ми беше сама да направя обиколката.
— Ама, разбира се. За доброто старо време. Сигурно ви е изключително…
— Разбира се.
— Жалко, че обиколките престанаха. Разбираемо е, естествено, и заслугата да се провеждат толкова дълго е ваша и на госпожица Сафи, особено с оглед на толкова много други…