Можеше да се очаква — лудостта донякъде беше присъща на семейството, както и артистизмът, и издължените крайници. Пърси се бе надявала да го избегне, ама не. Наследствеността улучва съвсем точно. А и честно казано, тя винаги бе смятала, че е просто въпрос на време да откачи и тя.
Баща им беше виновен, разбира се, и по-специално страховитите истории, които им разказваше като малки — толкова малки, че да ги вдигне на ръце, и достатъчно неопитни, че да се гушнат в широкия му топъл скут. Истории за семейното минало, за парчето земя, превърнало се в Милдърхърст, преживяло бедност и разцвет, променяно през вековете, наводнявано, обработвано и превръщано в легенда. За постройки, които изгаряли и били издигани отново, загнивали и били обирани, вълнували сърцата и били забравяни. За хората, които наричали замъка свой дом преди тях, за завоеванията и усъвършенстването, напластили се в почвата на Англия и в тази на техния роден скъп дом.
В ръцете на разказвача историята наистина е мощна сила и през цялото лято, когато баща й беше на война, когато тя беше малко момиченце на осем или на девет години, в сънищата на Пърси нахлуваха нашественици, които щурмуваха околните полета. Беше принудила Сафи да си направят крепости в короните на дърветата в гората Кардейкър, да натрупат оръжейни арсенали и да обезглавяват фиданките, които не й харесваха. Да се упражняват, за да са готови, когато настъпи моментът да бранят замъка и неговите земи от настъпващите орди.
Автобусът шумно зави и Пърси безсилно завъртя очи срещу собственото си отражение. Беше нелепо, разбира се. Момичешките фантазии са едно, но как е възможно настроенията на зряла жена все още да зависят от техния отглас? Наистина беше тъжно. Пърси възмутено си обърна гръб.
Пътуването беше дълго, много по-дълго от обикновено, а ако продължаваха с тази скорост, щеше да има късмет, ако се прибере у дома за пудинга. Както и да е. Буреносните облаци се трупаха, имаше опасност мракът да се спусне върху тях всеки момент, а автобусът, чиито фарове просто мъждукаха, уж ей сега щеше да потегли. Тя погледна часовника си: вече беше четири и половина. Джунипър трябваше да си дойде в шест и половина, младият мъж да пристигне в седем, а Пърси беше обещала да се прибере към четири. Несъмнено служителят от Гражданска защита беше действал от добра воля, когато беше спрял автобуса за случайна проверка, но точно тази вечер я очакваха по-приятни занимания. Едно от които — да посръчка малко подготовката в Милдърхърст.
Каква беше вероятността Сафи да не се е поболяла от притеснение? Неголяма, реши Пърси. Изобщо неголяма. Никой не се предаваше толкова лесно на възбудата около някое събитие, колкото Сафи, и още откакто бяха получили от Джунипър вестта, че е поканила на вечеря някакъв загадъчен гост, стана ясно, че Събитието, както го наричаха впоследствие, ще следва пълната програма на Серафин Блайд. Заговори се дали да не разопаковат останалата от баба им официална канцелария и да направят табелки за местата, обаче Пърси намекна, че за компания от четирима души, три, от които са сестри, толкова суетня е напълно излишна.
Някой я потупа по ръката и Пърси установи, че дребничката старица до нея държи отворена консерва и сочи нещо вътре.
— По моя рецепта — изчурулика тя весело. — Няма масло, обаче никак не е зле, нищо че сама се хваля.
— О, не, благодаря — отговори Пърси. — Не бих могла. Хапнете си ги сама.
— Хайде — разклати кутията старицата малко по-близо до Пърси и кимна одобрително към униформата й.
— Е, добре. — Пърси си взе бисквитка и отхапа. — Много е вкусно — каза тя и тихомълком заскърби за славните дни, в които имаха масло.
— Значи, сте в „Бърза помощ“?
— Шофирам линейка. Тоест това правех по време на бомбардировките. Напоследък най-вече чистя линейките.
— Сигурна съм, че ще си намерите друг начин да подпомогнете съпротивата. Вас, младите, нищо не може да ви спре. — Хрумна й нещо и тя се ококори. — Но разбира се, трябва да участвате в някое от състезанията по шев! Внучката ми членува в кръжок по шев и кройка у дома, в Кранбрук. О, каква страхотна работа вършат тези момичета!
Като оставим настрана иглата и конеца, Пърси трябваше да се съгласи, че хрумването не е лошо. Може би трябваше да насочи енергията си другаде: да намери някой правителствен чиновник, когото да вози с колата, да се научи как да обезврежда бомби, да пилотира самолет, да стане съветник по спасяване на имуществото. Каквото и да е. Може би тогава ужасното вътрешно напрежение щеше да я напусне. Колкото и да не искаше да признае, Пърси започваше да подозира, че Сафи е имала право през всичките тези години: тя обичаше да поправя. Нямаше никакъв инстинкт да създава, но притежаваше умение да възстановява и се чувстваше най-щастлива, докато е полезна и запушва дупки. Ама че потискаща мисъл!