— Еди, ще го вземеш ли?
Това беше майка ми. (Еди съм аз, извинете, трябваше да се представя по-рано.) Тя кимна към коридора и ми даде знак с ръката, която не беше пъхната в пилето.
Аз оставих картофа, избърсах се с кърпата и отидох да взема пощата. На изтривалката имаше само едно писмо в официален пощенски плик, на който пишеше, че е „препратена поща“. Прочетох това на мама и занесох писмото в кухнята.
Тя беше приключила с пълненето на пилето и също бършеше ръцете си. Понамръщена, по-скоро по навик, отколкото заради някакво конкретно очакване, тя взе писмото от мен и дръпна очилата си за четене от ананаса във фруктиерата. Бегло прегледа съобщението от пощата и се зае с пламъче в очите да отваря външния плик.
Аз отново се бях заловила с картофите — занимание, което надали беше по-интригуващо, отколкото да гледам как майка ми отваря пощата, затова съжалявам, че не видях изражението й, когато е измъкнала отвътре по-малкия плик, когато е забелязала тънката икономична хартия и старата марка, когато е обръщала писмото и е четяла написаното на гърба име. Оттогава съм си го представяла много пъти: как кръвта тутакси се смъква от страните й, как пръстите й се разтреперват и трябва да минат няколко минути, преди да отвори плика.
Не се налага да си представям звука. Ужасното, гърлено възклицание, последвано от поредица дрезгави стенания, които се разлетяха във въздуха и станаха причина белачката да се плъзне в ръката ми и да си порежа пръста.
— Мамо?
Приближих се до нея и обгърнах раменете й с ръка, като гледах да не накапя с кръв блузата й. Тя обаче не каза нищо. Не била в състояние — обясни ми впоследствие, не веднага. Стоеше скована, докато сълзите се търкаляха по бузите й, и стискаше странния малък плик от толкова тънка хартия, че виждах ъгълчето на сгънатото писмо вътре, силно притиснато към гърдите й. След това тя се качи горе в спалнята си и ми даде разпокъсани наставления за птицата, фурната и картофите.
В нейно отсъствие в кухнята се настани болезнена тишина и аз се постарах да бъда съвсем тиха и да се движа съвсем бавно, за да не обърквам нещата повече. Майка ми рядко плачеше, но онзи момент — на неочаквано вълнение и смайване — ми се стори някак странно познат, сякаш и преди го бяхме преживявали. След петнайсет минути, през които ту белех картофи, ту прехвърлях мислено вероятности от кого може да е писмото и се чудех как да постъпя, най-сетне потропах на вратата на спалнята й и я попитах иска ли чаша чай. Тя вече се беше овладяла и двете седнахме една срещу друга на малката покрита с мушама маса в кухнята. Преструвах се, че не забелязвам следите от сълзи по лицето й, а тя заразказва за съдържанието на плика.
— Писмо от човек, когото познавах много отдавна. Когато бях момиче на дванайсет-тринайсет години.
В съзнанието ми изникна една картина, смътен спомен за снимката върху нощното шкафче на баба ми, когато вече беше стара и на смъртно легло. Три деца, най-малкото от които майка ми — момиче с къса тъмна коса, стъпило на нещо най-отпред. Странно беше, седяла съм при баба стотици пъти, но в онзи момент не можах да извикам ясно чертите на момиченцето в съзнанието си. Може би децата просто не се интересуват какви са били родителите им, преди те да се родят, не и докато не се случи нещо конкретно, което да осветли миналото. Пиех си чая и чаках мама да продължи.
— Разказвала ли съм ти за онези дни? По време на войната, на Втората световна война. Беше ужасно. Такава неразбория, толкова много неща бяха разрушени. Сякаш… — въздъхна тя, — … ами струваше ми се, че положението в света никога няма да се нормализира. Че земята е клюмнала на оста си и вече нищо не би могло да я изправи. — Тя обхвана с ръце ръба на чашата си, от която се издигаше пара, и забоде поглед в нея. — Семейството ми — мама, татко, Рита, Ед и аз — живеехме всички заедно в малка къща на „Барлоу Стрийт“, близо до Елефант и Касъл, и в деня след избухването на войната ни събраха в училището, отведоха ни под строй до гарата и ни натъпкаха във вагони. Никога няма да го забравя — всички деца с табелки, маски и раници и майките, които бяха размислили и тичаха по улицата към влака, крещейки на пазачите да пуснат децата им, а после се провикваха към по-големите братя и сестри да се грижат за по-малките и да не ги изпускат от поглед.