Отпусна ръка с въздишка, все още стиснала меките листа. Главата й се поклати тъжно и сякаш от само себе си. За каква ли не лудост са готови да се вкопчат мислите на отчаяния човек! Ясно беше, че лукът няма да свърши работа — не само беше безнадеждно неподходящ за целта, но и колкото повече Сафи държеше листата в ръка, толкова по-силно миризмата им заприличваше на вонята на стари чорапи. Мирис, с който войната и по-специално участието на близначката й в нея бяха дали на Сафи предостатъчно възможности да се запознае. Не. След четири месеца в Лондон общуване с най-изисканите кръгове от Блумсбъри, под бомбените заплахи и нощуването в бомбоубежища, Джунипър заслужаваше нещо по-добро от одеколон с мирис на мръсно пране.
Да не говорим за госта, когото толкова загадъчно беше поканила на вечеря. Джунипър не се сприятеляваше лесно — младата Мередит беше любопитно изключение, — но Сафи умееше да чете между редовете и макар че редовете на Джунипър в най-добрия случай бяха доста кривички, тя се досети, че младият мъж трябва да е направил нещо изключително храбро, за да спечели благоразположението на малката й сестра. Следователно поканата беше проява на признателността на семейство Блайд и всичко трябваше да бъде безупречно. Отново погледна стръковете лук и се увери, че те определено не са безупречни. Но след като ги беше откъснала, не биваше да ги похабява — какво светотатство! Лорд Ултън би се ужасил. Сафи щеше да намери с какво да ги сготви, но не и за менюто тази вечер. Лукът и последиците от консумирането му могат сериозно да навредят на компанията.
Сафи изсумтя безутешно, после го направи отново, понеже усещането много й допадна, и тръгна обратно към къщата, както винаги доволна, че пътят й не минава през основната градина. Не би го понесла — някога това място беше превъзходно. Истинска трагедия беше, че толкова много цветни градини в страната бяха изоставени или превърнати в зеленчукови. В последното си писмо Джунипър пишеше, че не само цветята в Ротън Роу в Хайд Парк са премазани от купчини дървесина, желязо и тухли — костите на един бог знае колко къщи, — а и цялата южна част на парка бе раздадена за обработване. Да, нуждата го налагаше, призна Сафи, но въпреки това беше трагично. Ако човек няма картофи, коремът му се бунтува, но няма ли красота, душата се вкоравява.
Точно пред нея кръжеше късна пеперуда, размахваше крилца като огледалните ръбчета на духалото пред камината. Нима не беше истинско чудо, че такова съвършенство, такъв естествен покой продължават да съществуват, докато човечеството събаря тавана на света върху себе си! Лицето на Сафи грейна, тя протегна изпънатия си пръст, но пеперудата не й обърна внимание, издигна се, после се спусна и се стрелна да проучи тъмните плодове на мушмулата. Без да обръща внимание на нищо! Сафи усмихнато продължи да се мъкне към замъка и се наведе под възлестите клони на глицинията, като внимаваше да не си закачи косата.
Господин Чърчил не биваше да забравя, че войните не се печелят само с куршуми, и да възнагради онези, които съумяват да съхраняват красотата, докато светът край тях се разпада на грозни късове. Медал на името на Чърчил за съхранение на красотата на Англия — според Сафи звучеше чудесно. Когато Сафи го спомена на закуска онзи ден, Пърси се подсмихна с неизбежното самодоволство на човек, който от месеци пълзи по бомбените кратери и си е заслужил собствен медал за храброст, но Сафи отказа да се почувства като глупачка. Всъщност пишеше писмо до вестник „Таймс“ по този въпрос. В основни линии: че красотата е важна както изкуството, литературата и музиката, още повече сега, когато цивилизованите страни явно са решени да се подтикват една друга към все по-варварски актове.
Сафи открай време обожаваше Лондон. Бъдещите й планове зависеха от оцеляването на Лондон и тя приемаше всяка хвърлена бомба като посегателство срещу самата себе си. В кулминацията на въздушните атаки и насред рева на противовъздушната артилерия и воя на сирените, печалните експлозии бяха неин постоянен среднощен спътник, тя трескаво гризеше ноктите си — ужасен навик, за който обвиняваше Хитлер, — и се питаше дали като човек, който обича града, тя не страда още повече, тъй като не е с него в нещастието, както тревогата на майката заради ранения й син е по-дълбока, ако синът е надалече. Още като момиче Сафи усещаше, че жизненият й път не е сред калните полета или между древните камънаци на Милдърхърст, а сред паркове и кафенета, сред разговорите за литература в Лондон. Когато двете с Пърси бяха мънички, след погребението на мама и преди раждането на Джунипър, когато все още си бяха само тримата, татко водеше близначките в Лондон всяка година, за да прекарат известно време в къщата в Челси. Бяха млади, времето не ги беше протъркало, заглаждайки различията им и заостряйки мненията им, и към тях се отнасяха — а и самите те се държаха така помежду си — като към две напълно еднакви копия. Обаче когато бяха в Лондон, Сафи усещаше първите прояви на разграничаване — дълбоко, но силно вътре в себе си. Подобно на баща им, Пърси копнееше за ширналите се зелени гори у дома, но Сафи се чувстваше по-жива в града.