Сафи спря, притисна длани към пламналите си бузи и въздъхна доволно. Мечтите за Лондон, за бъдещето я бяха отвели чак до задната част на замъка — и освен това беше изпреварила дъжда.
Хвърли поглед към курника и съжаление пресече удоволствието й. Не знаеше как ще живее без своите момичета, дали щеше да е възможно да ги вземе със себе си? Може би в градинката на сградата й щеше да има малко местенце — трябваше да добави това изискване към списъка си.
Сафи отвори портата и протегна ръце.
— Здравейте, милички. Как сте днес следобед?
Хелън-Мелън разроши пера, но не се помръдна от мястото си, а Мадам дори не вдигна поглед от пръстта.
— Горе главата, момичета. Още никъде не съм тръгнала. Най-напред трябва да спечелим войната.
Този призив обаче не оказа ободряващото въздействие, на което се бе надявала Сафи, и усмивката й позастина на устните. Вече трети ден Хелън беше потисната, а Мадам, обикновено изключително бъбрива, се бе смълчала. По-младите кокошки вземаха пример от двете по-възрастни, затова настроението в курника беше доста мрачно. Сафи беше свикнала с това по време на въздушните нападения — пилетата бяха не по-малко чувствителни от хората, също като тях страдаха от мъчително безпокойство, а бомбардировките наистина бяха безмилостни. В крайна сметка тя взе и осемте пилета със себе си в бомбоубежището. Да, понамирисваше, обаче всички засегнати страни бяха доволни: кокошките отново започнаха да снасят, Пърси я нямаше през повечето нощи, а Сафи се радваше, че има компания.
— Хайде — изгука тя и гушна Мадам. — Не се цупи, прекрасна моя. Просто се задава буря, нищо повече. — Топлото перушинесто тяло се отпусна, но само за кратко, после кокошката размаха криле и избяга тромаво в пръстта, където ровеше преди малко.
Сафи изтупа длани и ги вдигна на хълбоците си.
— Толкова ли е лошо положението? В такъв случай може да се направи само едно.
Вечеря. Единственото средство от арсенала й, което със сигурност щеше да им повдигне духа. Момичетата й бяха лакоми и това не беше лошо. Ако можеше всички световни проблеми да се разрешат с едно вкусно ядене! Беше по-рано от обикновено, но моментът беше критичен: масата в салона още не беше подредена, лъжицата за сервиране беше изчезнала някъде, Джунипър и гостът й щяха да пристигнат всеки момент, а понеже щеше да се наложи да се оправя и с настроението на Пърси, последното, от което Сафи имаше нужда, бяха някакви капризни кокошки. Така. Решението да им оправи настроението беше, чисто и просто, практично и изобщо не се дължеше на факта, че Сафи е безнадеждно мекушава.
Напрежението от деня, прекаран в умуване каква вечеря да спретне от наличните продукти в килера или от изпросеното от съседните ферми, се беше натрупало в кухнята и Сафи подръпна блузата си, за да се поохлади.
— Така, докъде бях стигнала? — объркано се зачуди тя.
Вдигна капака на тенджерата, за да се увери, че яйченият крем не е отишъл никъде в нейно отсъствие, по пухтенето на фурната отсъди, че паят все още се пече, после забеляза стара дървена щайга, която вече не ставаше за първоначалното си предназначение, но щеше прекрасно да се справи с новото.
Сафи я издърпа в най-далечния ъгъл на килера, покатери се върху нея и се вдигна на пръсти. Плъзна пръсти по лавицата и в най-тъмното ъгълче пръстите й напипаха една консерва. Сафи стисна консервата, усмихна се и слезе от щайгата. По кутията се беше се натрупала прах от много месеци, мръсотията и изпаренията се бяха превърнали в лепкав слой, затова Сафи изтърка с палец горната част и прочете надписа — сардини. Идеално! Стисна здраво консервата, наслаждавайки се на тръпката от забраненото действие.
— Не се тревожи, татко — пропя Сафи, докато вадеше отварачката за консерви от пълно с кухненски прибори чекмедже и после отново го затвори с тласък на хълбока си. — Не са за мен.
Преди време баща й беше наложил неизменно правило: консервираната храна е дело на заговор и семейство Блайд по-скоро съзнателно биха се изложили на гладна смърт, отколкото да хапнат дори лъжица от такова нещо. Какъв заговор и с каква цел, Сафи не претендираше да знае, но баща й беше категоричен по въпроса и това беше предостатъчно. Той не търпеше някой да му се противопоставя и Сафи отдавна вече не изпитваше желание да го прави. Докато беше малка, той беше слънцето и луната на Сафи, мисълта, че татко може някога да я разочарова, беше част от едно антицарство на кошмари и таласъми.