Макар че вече бе закъсняла, Пърси предпочете да ходи, вместо да кара колелото си по алеята, за да може познатите полета да я посрещнат у дома, ширнали се от двете й страни. Фермата и пещите за сушене на хмел отляво, мелницата отвъд тях, горите далече вдясно. Спомените за хиляди следобеди от детството, задрямали по клоните на дърветата в гората Кардейкър, сега примигваха срещу нея от прохладните сенки. Вълнуващият страх, докато се криеха от белите робовладелци, как търсеха кости от дракони, как обикаляха с татко, за да намерят стари римски пътища…
Алеята към къщата не беше много стръмна и Пърси предпочете да върви пеша не защото не беше способна да я измине с колелото, а понеже обичаше да ходи. Баща им беше страхотен пешеходец, особено след Първата световна война. Преди да издаде книгата си и преди да ги остави и да замине за Лондон, преди да се запознае с Одет, да се ожени повторно и никога повече да не бъде наистина техен. Лекарят го беше посъветвал да се разхожда всеки ден, за да излекува крака си, и той беше тръгнал да обикаля полетата с бастуна, който господин Морис беше забравил в замъка след един от уикендите, организирани от баба.
— Виждаш ли как краят изхвърча пред мен на всяка стъпка? — попита той, докато двамата с Пърси крачеха покрай потока Роувинг един есенен следобед. — Така трябва да бъде. Здрав и стабилен бастун. Той е напомняне.
— За какво, татко?
Той се загледа смръщено в хлъзгавия бряг на потока, като че ли правилните думи се криеха там, между тръстиките.
— Ами… че и аз съм стабилен, струва ми се.
Тогава тя не разбра какво иска да й каже татко, просто допусна, че той харесва тежкия бастун. Със сигурност не продължи да разпитва: положението на Пърси като спътник в разходките беше несигурно, а правилата, които го определяха, бяха строги. Според учението на Реймънд Блайд ходенето беше време за размисъл, а в редките случаи, когато и двете страни са склонни, може да се говори за поезия или за природата. Бъбривците със сигурност не бяха добре дошли, а нарекат ли те така, никога не се отърсваш от клеймото — за голямо прискърбие на горката Сафи. Пърси неведнъж беше поглеждала назад към замъка, когато двамата с баща й потегляха на някоя от разходките си, и беше виждала намръщеното личице на Сафи на прозореца в детската. Сърцето на Пърси винаги се свиваше от състрадание към сестра й, но никога достатъчно, за да остане в замъка. Представяше си, че е предпочетена за разходките като награда за неизброимите пъти, когато Сафи беше привличала вниманието на татко и го беше карала да се усмихва развеселено, докато чете на глас умните кратки историйки, които е написала; а напоследък — вероятно заради месеците, които двамата бяха прекарали заедно веднага след завръщането му от войната, докато скарлатината изпрати Пърси в болницата.
Пърси стигна до първия мост, спря и облегна велосипеда си на перилата. От тук замъкът не се виждаше, още не, беше скрит сред горите и щеше да се покаже целият едва на втория, по-малък мост. Тя се облегна на парапета и погледна плиткия поток долу. Водата се въртеше и шепнеше там, където бреговете се разширяваха, а после след кратко колебание течението продължаваше към горите. Отражението на Пърси тъмнееше на фона на отразеното бяло небе и трептеше в по-гладката и по-дълбока средна част на потока.
Оттатък се намираше нивата с хмел, където тя беше изпушила първата си цигара. Двете със Сафи заедно, кискайки се над откраднатата кутия от един надут приятел на татко, докато той приличаше смешните си глезени край езерото в един горещ летен ден.
Една цигара…
Пърси опипа предния джоб на униформата си и усети твърдия цилиндър под пръстите си. След като е свила проклетата цигара, поне да я изпуши, нали така? Имаше усещането, че пристъпи ли прага на замъка, възможността спокойно да попуши ще се превърне в далечна мечта.