Обърна се, облегна се на парапета, драсна клечката и вдиша. После задържа дима за кратко и едва тогава издиша. Боже, обожаваше тютюна. Пърси понякога подозираше, че с радост би живяла самичка, без да й се налага да продума нито дума на друго живо същества, при условие че е тук, в Милдърхърст и има достатъчно цигари до края на живота си.
Пърси невинаги беше толкова печално саможива. И дори сега знаеше, че фантазията — макар и нелишена от своите предимства — е само това, фантазия. Не би понесла да живее без Сафи, не и за дълго. Нито без Джунипър. Бяха минали четири месеца, откакто малката им сестра замина за Лондон, а двете останаха у дома и се държаха като разнежени бабички: чудеха се дали тя има достатъчно топли чорапи, изпращаха пресни яйца до Лондон по всеки, който пътуваше натам, четяха писмата й на глас по време на закуска, за да отгатнат в какво настроение е, здрава ли е, какви мисли се въртят в главата й. Писма, между другото, в които изобщо не се споменаваше — нито завоалирано, нито директно — възможността за женитба, ако искате да знаете, госпожо Потс! Това предположение беше смехотворно за всеки, който познаваше Джунипър. Някои жени са създадени за брак и за бебешки колички в коридора, а други определено не са. Татко го знаеше и точно затова беше организирал нещата по този начин — за да има кой да се грижи за Джунипър след смъртта му.
Пърси изсумтя недоволно и стъпка изпушената цигара с обувката си. Мисълта за съпругата на пощальона й напомни за нещата, които беше взела от нея, извади ги от чантата си и реши да ги използва като извинение да се позабави навън самичка още малко.
Бяха общо три писма, точно както й беше казала госпожа Потс: пакетче от Мередит за Джунипър, плик, адресиран до Сафи на пишеща машина, и още едно писмо с името на Пърси, изписано ръкописно отпред. Почеркът с шеметните заврънкулки не можеше да е на друг, освен на братовчедката Емили, затова Пърси нетърпеливо отвори плика, извади горния лист, за да улови останалата светлина и да различава думите.
С изключение на онзи път, когато боядиса косата на Сафи синя, Емили носеше почетната титла „любима братовчедка“ през цялото детство на близначките Блайд. Фактът, че единственото предизвикателство към нея идваше от надутите братовчеди от Кеймбридж, странните слабички братовчеди от север и от собствената й по-малка сестра Пипа, чиято склонност да ревва за всяка дреболия незабавно я дисквалифицираше, изобщо не намаляваше искреността, с която й бе връчена титлата. Всяко посещение на Емили предизвикваше огромно въодушевление в Милдърхърст. Без нея детството на близначките щеше да бъде доста мудна работа. Пърси и Сафи бяха много близки — бяха близначки, как иначе, — но връзката помежду им не изключваше всички останали. Всъщност включването на трети човек в приятелството им само го задълбочи. Докато бяха малки, селото беше пълно с деца, с които можеха да си играят, ако баща им не беше толкова подозрителен към външни хора. Скъпият татко, посвоему беше ужасен сноб, но адски се шокираше, ако го нарекат така. Той ценеше не парите и общественото положение, а ума. Талантът беше качеството, с което той се стараеше да се заобикаля.
Емили, надарена и с двете, беше получила одобрението на Реймънд Блайд и затова беше канена да пребивава в Милдърхърст всяко лято. Беше си спечелила шанса да участва в семейните вечери на семейство Блайд — нещо като почти редовен турнир, основан от баба, когато татко бил още момче. Някоя щастлива сутрин се разнасяше призивът — „Семейна вечер Блайд!“ — и къщата цял ден грееше в радостно очакване. Вадеха се речници, подостряха се моливи и остроумия, а накрая, след като се навечеряха, всички се събираха в хубавия салон. Състезателите се настаняваха край масата или в любимото си кресло и най-накрая тържествено влизаше татко. Той винаги се оттегляше от дейностите в къщата в деня на турнира, уединяваше се в кулата, за да състави списъка с предизвикателствата, а оповестяването им беше нещо като ритуал. Конкретните особености на играта бяха различни, но най-често се оповестяваше име, вид герой или дума, после обръщаха най-големия пясъчен часовник и започваше състезанието за написване на най-интересно литературно произведение.
Пърси, която беше умна, но не беше остроумна, която обичаше да слуша, но не и да разказва, която пишеше бавно и педантично, когато беше неспокойна, и караше всичко да звучи невероятно колосано, се ужасяваше от тези вечери и ги ненавиждаше, докато съвсем случайно, когато беше на дванайсет, не откри амнистията, полагаща се на човека, който официално води резултатите от играта. Докато Емили и Сафи — чиято всеотдайност една към друга наливаше допълнително масло в огъня на съревнованието — се потяха над историите си, сбърчили чела, хапейки устни и препускайки с моливите по страниците, стремейки се разгорещено да спечелят хвалбите на татко, Пърси си седеше преспокойно и очакваше да бъде забавлявана. Умението им да се изразяват писмено беше еднакво добро, Сафи имаше може би малко по-добър речник, обаче палавият хумор на Емили й осигуряваше съществено предимство и известно време татко подозираше, че типичната за семейството дарба се е изляла изцяло в нея. Това беше преди раждането на Джунипър, разбира се, понеже тя притежаваше невероятен талант, който помиташе всички останали.