Джунипър обаче работеше като човек, който се мъчи да се отърси от нещо объркващо. Пишеше, когато я сполети вдъхновението, бързешком, пръскаше подире си своите стихове, фрагментираните образи, неуместните, но някак по-изразителни наречия — бяха из целия замък, нападали като трохи, показващи пътя към детската стая на последния етаж. Сафи ги намираше понякога, докато чистеше — накапани с мастило страници по пода, зад канапето, под килима — и потъваше в изградения на тях образ на древна римска трирема с вдигнати и издути от вятъра платна, със заповедта, изкрещяна на палубата, и скритите под носа любовници, които всеки момент можеха да бъдат заловени… А после историята се оказваше изоставена, станала жертва на мимолетния интерес на Джунипър, вече насочил се другаде.
Друг път целите истории започваха и приключваха на неистови композиционни тласъци, мании, казваше си понякога Сафи, макар че никой от семейство Блайд не използваше тази дума лековато, категорично не и по отношение на Джунипър. Най-малката им сестра понякога не се появяваше на масата за вечеря, а по дъските в детската стая навън се процеждаше ивица топла светлина. Татко им нареждаше да не я притесняват, понеже нуждите на тялото били второстепенни по отношение на нуждите на гениалния ум, но Сафи винаги тайно отнасяше горе по някоя пълна чиния, без да я види той. Не че храната не оставаше недокосната — Джунипър просто пишеше ли, пишеше по цели нощи. Пламваше внезапно като болна от тропическа треска, от каквато понякога боледуват хората, но при нея траеше кратко и на следващия ден вече цареше спокойствие. Тя се появяваше от таванската стая: изморена, зашеметена и празна. Прозяваше се и пристъпваше лениво като котка, а връхлетелите я демони бяха прогонени и напълно забравени.
И точно това беше най-странно за Сафи, която старателно съхраняваше своите произведения — черновите и завършените варианти — в еднакви кутии с капаци, подредени спретнато в архивната стая за идните поколения, и която винаги се стремеше към вълнуващата тръпка да подвърже произведенията си като книга и да ги предаде в ръцете на някой читател. Джунипър обаче изобщо не се интересуваше дали някой чете написаното от нея. Не показваше произведенията си на другите не от фалшива скромност — Джунипър просто не даваше пет пари. Напишеше ли нещо, то преставаше да я интересува. Когато Сафи спомена за това пред Пърси, тя изобщо не се озадачи, което можеше да се очаква. Горката Пърси, толкова неспособна да твори…
Я виж ти! Сафи спря, все още с ръце върху коленете — какво друго да се появи изпод шубрака от вестници, ако не сребърната лъжица за сервиране на баба им! Точно нея търсеше вече половин ден! Приклекна, притисна длани към бедрата си и изпъна кръста си. Само като си помисли, че през цялото време, докато двете с Люси преравяха чекмеджетата, лъжицата е била под боклуците в стаята на Джунипър! Сафи тъкмо щеше да я измъкне от там — на дръжката имаше петно, за което трябваше да се погрижи, — когато установи, че лъжицата е служила за нещо като отбелязалка. Отвори бележника — поредните драсканици на Джунипър, обаче на страницата имаше дата. Очите на Сафи, тренирани от ненаситното четене, откакто се помни, изпревариха добрите й обноски и за част от секундата тя успя да установи, че бележникът е дневник, а написаното на тази страница е отскоро. Май 1941 година, точно преди Джунипър да замине за Лондон.
Ужасно е да четеш дневника на друг човек и Сафи щеше да се почувства страшно унизена, ако някой наруши така собственото й лично пространство, обаче Джунипър не даваше пет пари за правилата на добрия тон по някакъв начин, който Сафи разбираше, но не можеше да облече в думи, точно затова нямаше нищо нередно тя да надникне в дневника й. Всъщност навикът на Джунипър да оставя лични документи пред очите на всички беше покана към по-голямата й сестра, която майчински се грижеше за нея, да се увери, че всичко е наред. Джунипър беше почти на деветнайсет, но беше специална: не се държеше отговорно към себе си като повечето зрели хора. Какво друго можеха да сторят Пърси и Сафи като настойнички на Джунипър, освен да се осведомят за делата й? Бавачката изобщо не би се поколебала дали да разлиства дневниците и писмата на поверениците си, попаднали пред погледа й, и точно затова двете близначки много се стараеха да сменят скривалищата. Фактът, че Джунипър не си правеше труда, за Сафи беше достатъчно свидетелство, че сестричката й нямаше нищо против малко майчински интерес към делата й. И ето че Сафи се оказа тук, а дневникът на Джунипър лежеше пред очите й, отворен на относително скорошна страница. Защо да не надникне — направо щеше да е проява на безучастие, ако не го стори!