5.
На предното стълбище имаше облегнат някакъв велосипед — точно където обикновено Пърси оставяше своя, когато беше прекалено изморена, мързеше я или бързаше, за да го прибира в обора. Което се случваше често. Странно — Сафи не беше споменала за други гости, освен Джунипър и онази личност Томас Кавил, а те двамата щяха да пристигнат с автобус, със сигурност не на колело.
Пърси изкачи стълбите и зарови в чантата си за ключовете. Откакто беше започнала войната, Сафи много държеше да заключват вратите, убедена, че Милдърхърст ще бъде ограден в червено на картата на Хитлер, а сестрите Блайд ще бъдат набелязани за арест. Пърси нямаше нищо против да заключва, обаче ключът й сякаш винаги нарочно се криеше от нея.
В езерото зад нея патиците размахаха криле и се разхвърчаха пръски, тъмният силует на гората Кардейкър потръпна, отекна гръмотевица, вече по-близо, и времето сякаш се разтегли като ластик. Пърси тъкмо щеше да се откаже и да заблъска по вратата, когато тя се отвори и на прага се появи Люси Мидълтън с кърпа на главата и със слаб фенер за велосипед в ръка.
— О, боже! — отскочи към сърцето ръката на бившата им икономка. — Стреснахте ме.
Пърси понечи да каже нещо, но не намери думи и затвори уста. Спря да рови из чантата си и я преметна през рамо. Още не намираше думите.
— Аз… аз помагах в кухнята — обясни Люси с пламнало лице. — Госпожица Сафи ми звънна. По телефона, по-рано. Никоя от прислужниците не била свободна.
Пърси се прокашля и тутакси съжали за това действие. Дрезгавото й грачене издаваше нервност, а Люси Мидълтън беше последният човек, пред когото тя би искала да изглежда несигурна.
— Значи, всичко е готово, нали? За довечера?
— Паят е във фурната и съм оставила на госпожица Сафи напътствия.
— Разбирам.
— Вечерята ще стане бавно. Допускам, че госпожица Сафи ще прегрее преди това.
Шегата не беше лоша, но Пърси твърде дълго се забави да се засмее. Мъчеше се да намери какво да каже, но все й се струваше неподходящо, а Люси Мидълтън, която стоеше и чакаше разговорът да продължи, явно беше разбрала, че няма да се случи, понеже неловко се опита да заобиколи Пърси и да отиде при велосипеда си.
Не, вече не беше Мидълтън. Люси Роджърс. Двамата с Хари се бяха оженили преди повече от година. Осемнайсет месеца.
— Приятен ден, госпожице Блайд — пожела й Люси и се качи на велосипеда си.
— Съпругът ти… — бързо изстреля Пърси, презирайки сама себе си. — Как е той?
— Добре е — отговори Люси, без да я поглежда в очите.
— Ти също, нали?
— Да.
— И бебето.
— Да — отговори младата жена почти шепнешком.
Позата на Люси беше като на дете, което очаква да му се скарат и дори по-лошо, да го набият, и Пърси усети как я обзема внезапно силно желание да удовлетвори това желание. Не го направи, разбира се, а с обичайния си нехаен тон и по-бавно от преди, почти лековато подметна:
— Може да споменеш пред съпруга си, че стоящият часовник в коридора още избързва. Бие точен час десет минути по-рано.
— Добре, госпожо.
— Нали не си въобразявам, че той изпитва по-специални чувства към стария ни часовник?
Без да я поглежда в очите, Люси изломоти нещо неясно в отговор, качи се на велосипеда си и го забута по алеята, а фенерът изписваше несигурно послание на земята пред нея.
Когато входната врата долу се затръшна, Сафи рязко затвори дневника. Кръвта й пулсираше гореща под слепоочията и бузите й, кожата на гърдите й се беше обтегнала. Сърцето й биеше по-бързо от сърцето на птиченце. Така. Оттласна се с ръка от пода и се изправи несигурно. Информацията й помогна да престане да прави догадки: за загадъчната вечер, която предстоеше, за преправянето на роклята, за младия им гост. Не беше никакъв галантен непознат. Не. Изобщо не беше непознат.