Може би не самите думи бяха удивили толкова Сафи, колкото, че бяха изречени точно от Джунипър. Тя не само беше по-малката й сестра, но и човек, който винаги й се беше струвал напълно безполов. Сякаш опустошителният й талант, въздържанието й от всякакви женски неща, привидната й семплост въздигаха Джунипър над основните човешки желания. Нещо повече, и вероятно точно това я беше жегнало най-силно, Джунипър дори не беше намеквала пред Сафи, че има любовна връзка. Дали гостът им тази вечер беше въпросният мъж? Написаното в дневника беше отпреди шест месеца, преди Джун да замине за Лондон, обаче се споменаваше името Томас. Възможно ли бе Джунипър да го беше срещнала по-рано, в Милдърхърст? Възможно ли бе причината за заминаването й да не беше очевидната? И ако е така, дали двамата все още бяха влюбени? Толкова вълнуващо и ярко събитие в живота на сестра й, а да не сподели нищичко. Разбира се, Сафи знаеше причината: ако татко беше жив, щеше да е извън себе си от гняв — честият секс водеше до появата на деца, а не беше тайна неговата теория за несъвместимостта между изкуството и отглеждането на деца. Ето защо в ролята си на негов самопровъзгласил се емисар Пърси не биваше да узнава нищо, Джунипър имаше право за това. Обаче да не каже на Сафи? Защо не, двете бяха близки, а колкото и да беше потайна, Джунипър винаги беше споделяла с нея. Независимо от различията помежду им. И сега не би следвало да е по-различно. Сафи пусна чорапа да се развие и реши да оправи нещата веднага щом Джунипър пристигне и двете успеят да откраднат няколко минути насаме. Сафи се усмихна — вечерята беше не само за да я приветстват отново у дома, не беше само от признателност. Джунипър си имаше специален приятел.
Доволна, че чорапите са в добро състояние, Сафи ги преметна през пръчката на леглото и се приготви да нападне гардероба. Мили боже! Тя застина, завъртя се по бельо наляво-надясно и хвърли поглед през рамо, за да се види отзад. Или и двете огледала отразяваха някак неправилно, или беше понаддала няколко килограма. Ама наистина, трябваше да дари тялото си на науката: да напълнееш въпреки отчайващо празните кухненски килери в Англия? Сафи не можеше да реши дали е откровено небританско, или е умна победа над Хитлеровите подводници. Може би не беше достойно за Чърчиловия медал за съхранение на красотата на Англия, но въпреки това си беше триумф. Сафи се намръщи, пристегна корема си и отвори вратата на гардероба.
Зад безличните престилки и жилетки, окачени отпред, се разкриваше прекрасен свят на ярки пренебрегнати коприни. Сафи притисна длани към бузите си — все едно гостуваше на стари приятели. Гардеробът беше нейната гордост и радост, всяка рокля беше член на уважаван клуб. Дрехите бяха и своеобразен каталог на миналото й, както си бе казала веднъж, обзета от сълзливо самосъжаление: роклите, които беше обличала като дебютантка, копринената рокля, която беше носила на летния бал в Милдърхърст през 1923 година, дори синята рокля, която си уши за премиерата на татко на следващата година. Татко държеше дъщерите му да бъдат красиви и да продължат да обличат рокли за вечеря, докато беше жив. Дори когато вече не ставаше от стола си в кулата, те пак се стараеха да му доставят удоволствие. След смъртта му обаче вече нямаше голямо значение, пък и войната започна. Сафи продължи традицията известно време, но когато Пърси започна работа в спешната служба и даваше нощни дежурства, двете се споразумяха да оставят традицията да отмре.
Сафи отметна роклите настрани една по една, докато най-сетне се показа светлозелената коприна. Тя задържа останалите рокли за малко и огледа пищната зелена предница: мънистата на деколтето, широката панделка на колана, веревно скроената пола. Не беше носила роклята от години, дори не можеше да си спомни последния повод да я облече, но помнеше, че Люси й беше помогнала да я преправи. Заради Пърси, която заради цигарите и небрежното пушене се беше превърнала в заплаха за всички тъкани в замъка. Обаче Люси беше закърпила роклята прекрасно — Сафи трябваше специално да оглежда корсета, за да намери следата от изгорено. Да, щеше да свърши работа, трябваше да свърши. Сафи извади роклята от гардероба, метна я върху леглото и взе чорапите си.
Докато пръстите й пропълзяваха в чорапа, тя си мислеше, че най-голямата загадка е как човек като Люси се влюбва в някой като часовникаря Хари. Толкова невзрачен дребничък мъж, който няма нищо общо с романтичен герой, а обикаля коридорите с прегърбени рамене и косата му винаги е малко по-дълга, малко по-рядка и малко по-рошава, отколкото трябва…