Името беше като от готически роман и леко ме жилна, когато си спомних риданията на мама, щом прочете името и адреса на жената на гърба на плика. Бях чувала истории за евакуирани деца, за разни неща, които са се случвали, затова попитах тихо, стаила дъх:
— Зловещо ли беше?
— О, не, нищо подобно. Изобщо не беше зловещо. Тъкмо обратното.
— Но писмото… Ти се…
— Писмото ме изненада, това е. Отдавнашен спомен.
Тя се смълча и аз се замислих за огромния мащаб на евакуацията, за това, колко ли плашещо и странно е било за нея, съвсем мъничка, да попадне на непознато място, където всеки и всичко са съвсем различни. Аз все още можех да докосна преживяванията от своето детство, ужаса, че ще бъда тласната към нови и тревожни ситуации, неистовите връзки, създавани по необходимост — със сгради, с благоразположени възрастни, със специални приятели, — за да оцелея. Докато си припомнях тези спешни привързвания, ми хрумна нещо.
— Ходила ли си там отново след войната, мамо? В Милдърхърст?
Тя рязко вдигна поглед.
— Не, разбира се. Защо да го правя?
— Не знам. За да се видите, да си поговорите. Да се срещнеш с приятелката си.
— Не — отсече тя. — Имах си семейство в Лондон, майка ми не можеше да се лишава от мен, а и имаше работа за вършене, да се разчиства след войната. Истинският живот продължаваше.
След тези думи помежду ни се спусна познатата завеса и аз знаех, че разговорът е приключил.
В крайна сметка не ядохме печено. Мама заяви, че нямала апетит, и попита дали ще се разсърдя много, ако тази седмица пропуснем. Стори ми се неучтиво да й напомням, че аз и бездруго изобщо не ям месо и че присъствието ми се дължи повече на синовен дълг, затова я уверих, че нямам нищо против, и й предложих да полегне. Тя се съгласи и докато аз си събирах нещата в чантата, тя глътна два парацетамола и ми напомни да си скрия ушите от вятъра.
Оказа се, че татко е проспал цялата случка. Той е по-възрастен от мама и се беше пенсионирал няколко месеца преди това. Оттеглянето от работа не му се отрази добре: през седмицата се мотаеше из къщи и търсеше какво да поправи или да почисти, подлудяваше мама, а в неделя си почиваше в креслото. Даденото от Бога право на мъжа в къщата — така обясняваше на всеки, проявил готовност да го изслуша.
Целунах го по бузата и излязох от къщи, храбро посрещнах мразовития въздух, докато вървях към метрото изморена, разстроена и донякъде потисната, че се връщам сама в дяволски скъпия апартамент, в който до неотдавна живях заедно с Джейми. Едва между главната улица на Кенсингтън и Нотинг Хил Гейт осъзнах, че всъщност мама не ми е казала какво пише в писмото.
Докато пиша сега, съм малко разочарована от себе си. Но в ретроспекция всеки е голяма работа и сега, когато знам, че има какво да се намери, не е трудно да се запитам как така не съм проверила. А не съм пълен глупак. С мама се видяхме на чай няколко дни след случилото се и макар отново да не можах да спомена за промяната в личния ми живот, я попитах за съдържанието на писмото. Тя подмина въпроса като несъществен, каза, че не било важно, било просто поздрав, а реакцията й се дължала на изненада, нищо повече. Тогава не знаех колко добър лъжец е майка ми, нито пък имах причина да се съмнявам в думите й, да продължа да разпитвам или да обърна специално внимание на езика на тялото й. Обикновено така става, нали? Инстинктът те кара да вярваш на думите на хората, особено на хората, които познаваш добре, на близките си, на доверените си приятели. Поне при мен е така. Или беше.
Затова за известно време забравих за замъка Милдърхърст и за евакуацията на мама, дори за странния факт, че никога преди не я бях чувала да говори за това. Има лесно обяснение, повечето неща имат — двете с мама се разбирахме добре, но никога не сме били особено близки и със сигурност не сме се впускали в дълги дружески разговори за миналото. Нито пък за настоящето. Във всеки случай нейното евакуиране е било приятно, но не и незабравимо преживяване. Не е имало причина да го споделя с мен. Бог ми е свидетел колко неща аз не споделям с нея.
По-трудно обяснимо беше силното и необичайно усещане, което ме завладя, когато видях как реагира тя на писмото, необяснимата сигурност на един важен спомен, който просто не можех да конкретизирам. Нещо, което бях чула или видяла, а след това бях забравила, сега потрепваше в мрачните кътчета на съзнанието ми и отказваше да застине неподвижно и да ми позволи да го наименувам. То трептеше, а аз се чудех, стараех се да си припомня дали пък не е пристигало и друго писмо преди години, писмо, което също да я бе разплаквало. Но беше безполезно; изплъзващото се смътно усещане отказваше да се проясни и аз реших, че то най-вероятно е плод на прекомерно развихреното ми въображение, което открай време според родителите ми ще ми навлече неприятности, ако не внимавам.