— Преди ти се справяше.
— Мило е, че го казваш, скъпа Пърси, но нали знаеш каква е печката? Изобщо няма да се учудя, ако довечера се развали само за да ме ядосва. Откакто оставих млякото да изкипи върху нея, ми е много сърдита.
— Тя… това… е фурна, Серафин.
— И аз това казвам! Как да допусне човек, че ще се държи толкова отвратително!
Пърси усещаше, че я манипулират. Престорената лекота в тона на сестра й, фактът, че тя успя да прекъсне бягството й към задната врата, а после я изпрати горе, където да си избере рокля — нещо ужасно модерно… Вече й се изясняваше: като че ли Сафи се опасяваше, че на Пърси не може да се има доверие да се държи прилично в компания. Направо й идеше да се разфучи от това предположение, но такава реакция само щеше да затвърди тревогата на сестра й, затова не го стори. Преглътна импулса си, навлажни хартийката и угаси цигарата си.
— Както и да е — продължи Сафи, — Люси е страшно мила и понеже нямаме прилично печено, реших, че се нуждаем от всякаква възможна помощ.
— Нямаме прилично печено ли? — безгрижно подметна Пърси. — Доколкото ми е известно, осем претенденти за хубаво печено месо затлъстяват в курника.
— Не би посмяла… — ахна Сафи.
— Мечтая си за пилешко бутче.
В гласа на Сафи се промъкна услаждащ трепет, който се спусна чак до върха на изпънатия й показалец.
— Моите момичета ни снабдяват с храна, те не са храна. Да не си посмяла да си представяш как ги заливаш със сос! Това е… истинско варварство!
На Пърси й се искаше да каже много неща, но докато стоеше в усойния коридор и дъждът се стичаше от другата страна на каменната стена, близначката й неловко се размърда на стълбите пред нея, бедрата и коремът й изпънаха старата й зелена рокля съвсем не където трябва и Пърси си даде сметка за отлетялото време и за многобройните разочарования, които бяха преживели. Това прозрение блокира обзелото я раздразнение, зазвуча под него. Тя беше по-властната близначка, открай време беше така, и колкото и да я ядосваше Сафи, караниците помежду им бяха нарушение на основен вселенски принцип.
— Пърси? — попита Сафи все още с треперещ глас. — Налага ли се да пазя момичетата си?
— Трябваше да ми кажеш — отговори Пърси с кратка въздишка и извади кибрита от джоба си. — Нищо повече. Трябваше да ми кажеш за Люси.
— Иска ми се да загърбиш всичко това, Пърси. За твое добро. Слугите причиняват и по-големи злини на работодателите си, не просто ги напускат. Не сме я спипали да краде сребърните прибори.
— Трябваше да ме предупредиш.
Гърлото на Пърси я болеше, докато говори. Извади една клечка от кутийката.
— Няма голямо значение, няма да я каня да се върне. Изобщо не допускам, че ще възрази, стори ми се, че на всяка цена иска да избегне компанията ти. Мисля, че ти я плашиш.
Клечката се счупи шумно между пръстите на Пърси.
— О, Пърс, погледни, кървиш…
— Дреболия — избърса се тя в панталона.
— Не с панталона, кръвта не може да се изпере. — Сафи вдигна някаква смачкана дреха, която носеше от горния етаж. — Ако не си забелязала, перачките ни напуснаха преди време. Вече сама трябва да се оправям с прането, търкането и жуленето.
Пърси разтърка кървавото петно на крачола си и само го размаза още повече.
Сафи въздъхна.
— Остави ми панталоните си, ще се погрижа. Върви горе, скъпа, и се оправи.
— Добре.
Пърси гледаше пръста си леко изненадана.
— Иди си облечи хубава официална рокля, а аз ще сложа чайника. Ще запаря по чаша чай. Дали пък няма да е по-добре да приготвя по един коктейл? В крайна сметка нали празнуваме?
Чак да празнуват, не, но Пърси просто нямаше сили да се съпротивлява повече.
— Добре — повтори тя. — Хубава идея.
— Донеси си панталоните долу в кухнята, когато си готова. Веднага ще ги накисна.
Пърси стисна юмрук, отново отпусна ръка и бавно тръгна нагоре по стълбите, но после спря и се обърна.
— Почти забравих — каза тя и извади плик с напечатан адрес. — Имаш писмо.
7.
Сафи се скри в кухненския килер, за да прочете писмото. Веднага се досети от кого е и трябваше здравата да се постарае, за да скрие вълнението си от Пърси. Грабна плика, после проследи Пърси с поглед от основата на стълбите, за да се увери, че сестра й няма да промени намерението си в последния момент и да отиде да цепи дърва. Отдъхна си едва когато чу вратата на спалнята на Пърси да се затваря. Почти беше изгубила надежда да получи отговор и сега, когато писмото беше дошло, й се искаше едва ли не да не бе пристигало. Очакването, мъчителната неизвестност й идваха повече.