Измъкна парченца хартия — божичко, колко бяха много! — и ги изсипа върху масата. Поклати глава уморено: вече не помнеше колко пъти бе молила Пърси да изпразва джобовете си, преди да оставя дрехите си за пране.
Странно обаче — Сафи побутна късчетата с пръст и попадна на едно с марка. Явно беше накъсано на парченца писмо.
Защо обаче Пърси ще прави подобно нещо? И от кого беше писмото?
Горе се затръшна врата и погледът на Сафи се стрелна към тавана. Стъпки, после отново затръшване.
Входната врата! Джунипър беше пристигнала. Или беше той, мъжът от Лондон?
Сафи отново погледна към накъсаните парченца хартия, дъвчейки вътрешността на бузата си. Беше изправена пред загадка, която трябваше да разплете. Но не сега, просто нямаше време. Трябваше да се качи горе и да посрещне Джунипър и госта й. Един бог знае в какво състояние беше Пърси! Може би скъсаното писмо щеше да хвърли светлина върху причината за лошото настроение на Пърси напоследък.
Сафи кимна решително, скри собственото си тайно писмо под корсета, а парченцата, които беше извадила от джоба на Пърси, пъхна под капака на една тенджера. По-късно щеше да разследва случая подобаващо.
Провери за последен път пая със заешко, изпъна роклята си на гърдите, за да не се изпъва толкова на кръста й, и тръгна нагоре по стълбите.
Дали Пърси не си въобразяваше, че усеща мирис на гнило? Напоследък неприятният призрак я съпътстваше често — оказва се, че веднъж помиришеш ли някои неща, никога не забравяш усещането. Не бяха влизали в хубавия салон шест месеца, от погребението на татко, но въпреки старанията на сестра й, вътре още се усещаше мирис на мухъл. Масата беше издърпана в средата на стаята, точно върху бесарабския килим, отгоре беше подреден най-хубавият сервиз на баба им, на всяко място имаше по четири чаши и старателно напечатано меню. Пърси взе едното, за да го огледа по-отблизо, забеляза, че са предвидени салонни игри, и върна обратно листчето.
Споменът я върна към бомбоубежището, където се беше озовала през първите седмици на блицкрига, когато планираното посещение на адвоката на татко във Фолкстоун беше осуетено от бомбардировачите на Хитлер. Пресиленото весело настроение, песните, отблъскващата възкисела миризма на страха…
Тогава Пърси бе затворила очи и го бе видяла. Облечен в черно силует, появил се насред бомбардировката — беше се облегнал незабелязан на стената, без да продума на никого. Навел ниско глава с тъмната си шапка. Пърси го наблюдаваше, омагьосана от начина, по който той стоеше извън групата на всички останали. Той вдигна поглед само веднъж, преди да се загърне с палтото си и да излезе навън сред пламъците на нощта. Очите му за кратко бяха срещнали нейните и тя не бе съзряла в тях нищо. Никакво състрадание, никакъв страх, никаква решителност, само студена празнота. Проумя, че той е смъртта, и оттогава често мислеше за него. Докато беше на смяна, докато слизаше в бомбените кратери и измъкваше телата от тях, помнеше зловещото неестествено спокойствие, което го бе обгърнало, докато излизаше от бомбоубежището сред хаоса навън. Малко след срещата с него тя започна работа на линейката, но не тласкана от смелост, съвсем не: просто й беше по-лесно да се изложи на смъртна опасност на огнената повърхност, отколкото да остане в капан под тресящата се и стенеща земя, където единствената й компания бяха отчаянието и безпомощният страх…
На дъното на гарафата бяха останали около два сантиметра от кехлибарената течност и Пърси се запита смътно кога ли е била сипана. Със сигурност преди години — напоследък сами пиеха шишетата в жълтия салон, — но надали имаше значение, понеже алкохолът беше полезен за старостта. Пърси хвърли поглед през рамо, сипа си малко в една чаша, после доля още толкова. Кристалната запушалка издрънча, когато я върна на мястото й, и отпи от чашата. После още една глътка. Нещо в гърдите й пламна и тя посрещна охотно болката. Беше ярка и истинска, а Пърси стоеше тук в момента и я усещаше.
Стъпки. На високи токчета. Далечни, но потропваха бързо по камъните към нея. Сафи.
Трупаната с месеци тревога се събра на кълбо като оловна тежест в корема на Пърси. Трябваше да се стегне. Нищо нямаше да спечели, ако провали вечерта на Сафи — Бог им беше свидетел, че близначката й наистина нямаше почти никаква възможност да се отдава на удоволствието да посреща гости и да се забавлява. Свят й се зави, като си представи колко лесно всъщност би могла да я лиши от тази радост. Усещането приличаше на шемета, когато си застанал високо на ръба на пропаст и толкова ясно съзнаваш, че не бива да скачаш, че те обзема странна принуда, която ти нашепва, че всъщност трябва на всяка цена да скочиш.