Божичко, беше безнадежден случай. Имаше нещо из основи объркано в сърцето на Пърси Блайд, нещо странно, деформирано и безусловно отблъскващо. Как изобщо беше способна дори за секунда да размишлява колко лесно би могла да лиши от щастие сестра си, своята вбесяваща и обична близначка! От кога я петнеше такава извратеност? Пърси въздъхна дълбоко. Очевидно беше болна, и то не отскоро. Така беше, откакто се помнеха: колкото повече се въодушевяваше Сафи по някой човек, предмет или хрумване, толкова по-малко беше способна да даде от себе си Пърси. Сякаш бяха едно същество, разделено на две, и имаше предел на общата сила на чувствата, които можеха да изразяват в даден момент. По някаква причина Пърси се бе провъзгласила за пазителка на равновесието: ако Сафи страдаше, Пърси избираше повърхностната веселост, ако Сафи беше превъзбудена, Пърси правеше всичко по силите си да я попари със сарказъм. Беше отвратително потискаща.
Грамофонът беше отворен и почистен, а до него беше подредена купчина плочи. Пърси взе една — нов албум, изпратен от Джунипър от Лондон. Кой знае откъде и как се беше сдобила с него, но можеше да се допусне, че Джунипър си има начини. Музиката със сигурност щеше да й помогне. Нагласи игличката и Били Холидей запя тихичко. Пърси въздъхна с топъл от уискито дъх. Така беше по-добре: съвременна музика без предишни асоциации. Преди много години, преди десетилетия, по време на една от семейните вечери на Блайд татко им беше дал думата „носталгия“ като предизвикателство. Беше им прочел определението: „остра болка по миналото“, и с типичната за младите нетактична увереност Пърси си беше помислила, че това е наистина странно нещо. Не можеше да си представи защо някой ще иска да се връща в миналото, когато всички загадки се крият в бъдещето.
Пърси пресуши чашата, наведе я разсеяно наляво–надясно, наблюдавайки как останалите капчици се сливат в едно. Срещата с Люси беше изопнала нервите й, съзнаваше го, но върху всички събития от днешния ден се бе разстлало някакво покривало и мислите на Пърси отново се насочиха към госпожа Потс в пощата. Към нейните натрапчиви подозрения, че Джунипър се е сгодила. Около Джунипър винаги кръжаха клюки, но Пърси знаеше от опит, че в слуховете винаги има зрънце истина. Обаче със сигурност не и в конкретния случай.
Зад нея вратата се отвори с въздишка и от коридора нахлу по-хладен порив.
— Е? — попита задъханият глас на сестра й. — Къде е тя? Чух вратата.
Ако Джунипър би обсъждала с някого личните си дела, щеше да го направи със Сафи. Пърси замислено потупа с пръст по ръба на чашата си.
— Горе ли е вече? — Сафи снижи глас до шепот и попита: — Или беше той? Как изглежда? Къде е?
Пърси изпъна рамене. Ако искаше Сафи да й съдейства, трябваше да я удостои с безрезервното си разкаяние.
— Още ги няма — отговори и се обърна към близначката си, надяваше се, с невинна усмивка.
— Закъсняват.
— Съвсем мъничко.
Сафи беше придобила онова изражение — прозирна и нервна физиономия, както когато като деца разиграваха пиеси пред приятелите на татко, но още нито един зрител не се бе настанил на столовете за публиката.
— Сигурна ли си? Мога да се закълна, че чух вратата…
— Надникни под столовете, ако искаш — нехайно подметна Пърси. — Сама съм, няма друг. Чула си да се захлопва капака на ей онзи прозорец. Разхлабил се е от бурята, но аз го оправих — кимна тя към гаечния ключ върху рамката.
Сафи се ококори, докато оглеждаше мокрите следи по предницата на роклята на Пърси.
— Това е специална вечеря, Пърси. Джунипър…
— … нито ще забележи, нито дава пет пари — довърши изречението й Пърси. — Стига де, остави роклята ми. Ти изглеждаш достатъчно добре и за двете ни. Седни, седни. Ще приготвя по едно питие, докато чакаме.
8.
Понеже не пристигаше нито Джунипър, нито нейният приятел, на Сафи страшно й се искаше да отърчи отново долу, да сглоби парченцата хартия и да узнае тайната на Пърси. Помирителната нагласа на сестра й обаче се оказа неочакван подарък, който Пърси не искаше да отива на вятъра. Не и тази вечер, не и при положение че Джунипър и специалният й гост щяха да пристигнат всеки момент. В този дух по-добре щеше да е да стои възможно най-близо до входната врата, за да хване Джунипър насаме, когато най-сетне пристигне.