По онова време имах по-неотложни грижи — например къде ще живея, когато изтече предплатеният период. Шестте месеца авансово платен наем бяха прощален подарък от Джейми, своеобразно извинение, компенсация за жалкото му поведение, но приключваха в края на юни. Преглеждах вестниците и агенциите за недвижими имоти, търсейки обяви за студиа, но със скромната си заплата трудно можех да си намеря квартира що-годе удобно близо до работата ми.
Работя като редактор в издателство „Билинг и Браун“. Ние сме малко семейно издателство в Нотинг Хил, основано в края на 40-те години на двайсети век от Хърбърт Билинг и от Майкъл Браун, отначало като начин да издават собствените си поезия и пиеси. Струва ми се, че отначало са били много уважавани, но с течение на времето, когато по-големите издателства завладяха по-голям дял от пазара и читателският интерес към бутиковите издания намаля, ние се ограничихме до жанрове, които любезно наричаме „специализирани“, и до такива, които не толкова любезно наричаме „суета“. Господин Билинг — Хърбърт — е шефът ми. Той е и мой наставник, закрилник и най-близък приятел. Нямам много приятели, поне не сред хората от плът и кръв. Не искам да ви звучи тъжно и самотно, не съм човек, който трупа приятели и обича шумните компании. Бива ме с думите, ала не с изречените. Често си мисля колко прекрасно би било, ако можеше да общувам само на хартия. И допускам, че в известен смисъл точно това правя, понеже имам стотици от онези, другите приятели, които са подвързани — превъзходни страница след страница, истории, които се разгръщат по един и същ начин всеки път, но винаги ми доставят радост, които ме улавят за ръка и ме превеждат през портата в светове, изпълнени с огромен ужас и възторжена наслада. Взискателни, достойни и благонадеждни приятели — някои от тях мъдри съветници, — но печално неспособни да ме подслонят за месец-два.
И макар че нямах опит с късането на връзките — Джейми беше първото ми истинско гадже, с когото си представях бъдещето си, подозирах, че сега е моментът да помоля приятели да ми върнат услугата. И точно затова се обърнах към Сара. Двете сме отраснали заедно по съседски, а нашата къща стана в гори дом за нея, когато четиримата й по-малки братя и сестри се превръщаха в диви зверчета и тя се нуждаеше от място, където да избяга. Чувствах се поласкана, че човек като Сара смята доста улегналата къща в предградията на моите родители за убежище. Двете останахме близки в прогимназията, когато доста често хващаха Сара да пуши зад тоалетните и вместо на часовете по математика да ходи на курсове за гримьори. В момента тя работи на свободна практика за списания и за филмови продукции. Прекрасно е, че тя успя, но за нещастие, това означаваше също, че точно когато имах нужда от нея, тя се оказа в Холивуд, където превръщаше актьорите в зомбита, а апартаментът й със стаята за гости беше отдаден под наем на австрийски архитект.
Известно време се терзаех и си представях с ярки подробности живота, който ще съм принудена да водя без покрив над главата, но после Хърбърт благородно ми предложи канапето в тясното си апартаментче под офиса ни.
— След всичко, което си направила за мен? — отговори той, когато го попитах дали е сигурен. — Ти ме извади от калта. Спаси ме!
Преувеличаваше. Не съм го виждала в калта, но разбирах какво има предвид. Работех при тях едва от няколко години и тъкмо бях започнала да се оглеждам за по-предизвикателна работа, когато господин Браун почина. Хърбърт прие смъртта на партньора си толкова тежко, че просто не можех да го изоставя, не и тогава. Той явно си нямаше никой друг, освен пълното си лакомо кученце, и макар да не ми го е казвал, от дълбоката му и силна скръб заключих, че двамата с господин Браун са били повече от делови партньори. Хърбърт престана да се храни, престана да се къпе и една сутрин глупашки се напи с джин, макар че е пълен въздържател.
Изглежда, нямах голям избор: започнах да му готвя, конфискувах джина и когато сметките бяха много лоши, а аз не успявах да предизвикам интереса му, на своя глава започнах да тропам по някои врати и да търся нови поръчки за издателството. Тогава започнахме да печатаме листовки за местните предприятия. Хърбърт беше толкова доволен, когато разбра, че надцени мотивите ми. Започна да ме нарича свое протеже и доста живна, когато говореше за бъдещето на „Билинг и Браун“: как двамата с него сме щели да възродим компанията в памет на господин Браун. В очите му отново се появи пламъче и аз отложих още малко търсенето на нова работа.