— Да, мисля, че трябва — съгласи се с мен Хърбърт, когато споделих с него.
През целия следобед складирахме кашоните с книгите ми и с други вещи в претъпкания му таван и тъкмо се бяхме запътили на разходка към Кенсингтън Гардънс. Вече ни е станало навик да се разхождаме всеки ден, най-напред по настояване на ветеринаря. Предполага се, че разходките улесняват храносмилането на Джес, че редовното движение подобрява метаболизма й, обаче тя подхожда към въпросното събитие с впечатляваща недобронамереност.
— Хайде, Джеси — подканя я Хърбърт и лекичко побутва с обувката си упорития й задник, залепил се за бетона. — Почти стигнахме при патиците, стара моя хубавице.
— Но как ще разбера? — Разбира се, можех да попитам леля Рита, но напрегнатите отношения на мама с по-голямата й сестра правеха тази идея доста подла. Пъхнах ръце дълбоко в джобовете си, като че ли отговорът се криеше между нишките на плата. — Какво да правя? Откъде да започна?
— Хайде стига, Еди. — Подаде ми каишката на Джеси, докато вадеше цигара от джоба си и я заслони с шепи, за да си запали. — Струва ми се, че можеш да започнеш само от едно място.
— Така ли?
Той издиша театрално струйка дим.
— Знаеш не по-зле от мен, скъпа, че трябва да попиташ майка си.
Простено ви е да мислите, че Хърбърт предлагаше нещо очевидно, и вината донякъде е моя. Подозирам, че съм създала изцяло погрешно впечатление за семейството ми, като се започне с онова отдавна изгубено писмо. Тук започва тази история, но не тук започва моята история, или по-скоро — не тук започва историята на Мередит и на Еди. Ако сте се запознали със семейството ни през онзи неделен следобед, бихте могли основателно да си помислите, че двете с мама имаме доста сърдечни отношения, че си бъбрим и споделяме с лекота. Обаче колкото и хубаво да звучи, изобщо не е вярно. Има много преживявания от детството ми, които мога да представя като доказателства, че взаимоотношенията ни не се отличаваха с разбирателство и дружески разговори: необяснимата поява в чекмеджето ми на сутиен във военен стил, когато станах на тринайсет; фактът, че разчитах на Сара за всякаква по-подробна информация за птичките и пчеличките и за други подобни; призракът на брат ми, който моите родители се преструваха, че не забелязват.
Хърбърт обаче имаше право: тайната беше на майка ми, така че ако исках да узная истината, да науча повече за момиченцето, което ме следваше по петите из замъка Милдърхърст, трябваше да започна от там. По силата на щастлива случайност двете се уговорихме да се срещнем на кафе и сладкиши следващата седмица в сладкарницата на ъгъла на „Билинг и Браун“. Тръгнах от офиса в единайсет, намерих маса в дъното и поръчах обичайното. Келнерката тъкмо ми беше донесла димяща кана с чай „Дарджилинг“, когато вътре долетя шум от улицата, видях как вратата на сладкарницата се отвори и мама застана на прага колебливо с чанта и шапка в ръка. Изражението й беше станало предпазливо отбранително, докато оглеждаше непознатото и модерно кафене, а аз отместих поглед към ръцете си, към масата, заиграх се с ципа на чантата си, само и само да не бъда свидетел на гледката. Напоследък все по-често забелязвах този неуверен поглед и не съм сигурна дали беше, понеже тя остарява, или понеже аз остарявам, или понеже светът просто се е забързал. Реакцията ми към всичко това ме озадачава, понеже слабостта на майка ми би трябвало да породи у мен състрадание, да събуди нежна обич към нея, а всъщност се случи обратното. То ме плаши като прокъсване в тъканта на нормалното, което ще загрози всичко, ще го направи неразпознаваемо, не каквото би трябвало да бъде. През целия ми живот майка ми е била въплъщение на мъдростта, крепост на благоприличието, затова сега, когато я видях толкова неуверена, особено в ситуация, с която аз се справях като на шега, светът ми се катурна и започнах да губя почва под краката си. Затова просто чаках и едва след като мина достатъчно време и отново вдигнах поглед, срещнах очите й, отново уверени, отново сигурни, и махнах сърдечно, сякаш тъкмо забелязвах, че е дошла.