Тя предпазливо си проправи път сред хората, като внимаваше чантата й да не ги удря по главите толкова показно, че едновременно изразяваше и неодобрението си от начина, по който са разположени масите. А аз в същото време се уверих, че няма разсипани кристалчета захар, пяна от капучино или трохички от сладкиши от нейната страна на масата. Почти редовните ни срещи на кафе бяха новост, наложила се едва от няколко месеца, след като татко се пенсионира. Те караха и двете ни да се чувстваме малко неловко, дори когато аз не хранех надеждата деликатно да започна да ровя из живота на мама. Поизправих се от стола си, когато мама се добра до масата, устните ми докоснаха въздуха до подложената ми за целувка буза, после и двете седнахме, усмихнати с огромно облекчение, понеже ритуалът по поздравяването на публично място беше приключил.
— Топличко е навън, нали?
— Много — отговорих и двете отново поехме по един удобен път: заговорихме за последната мания на татко да прави подобрения у дома (например да подрежда кашоните на тавана) и за клюките в клуба по бридж на мама. После се смълчахме, усмихнати една срещу друга, и двете зачакахме мама със запъване да зададе обичайния си въпрос:
— А как е Джейми?
— Добре е.
— Видях последната рецензия в „Таймс“. Новата му пиеса се приема добре.
— Да.
И аз бях чела рецензията. Не ровех нарочно, наистина, просто заглавието изникна пред очите ми, докато разглеждах обявите за квартири под наем. Проклет вестник — и подходящи квартири нямаше.
Мама замълча, докато поднасяха капучиното, което бях поръчала за нея.
— Я ми кажи — поде тя, докато слагаше хартиена салфетка между чашата си и чинийката, за да попие разлятото мляко, — какво му предстои сега?
— Работи над собствен сценарий. Сара има приятел, филмов режисьор, който обеща да го прочете, когато Джейми го завърши.
Устните й оформиха едно безмълвно и скептично „О!“, преди мама да издаде някакъв истински звук. Който обаче заглъхна, когато тя отпи от кафето, потръпна заради горчивината му и за щастие, смени темата.
— А как е апартаментът? Баща ти пита дали кранчето в кухнята още ти създава проблеми. Имал една идея и смята, че този път ще го оправи веднъж завинаги.
Представих си студения и празен апартамент, от който излязох за последен път онази сутрин, призрачните спомени, затворени в кафеникавите кашони, в които се бе превърнал животът ми и които после натъпках на тавана на Хърбърт.
— Всичко е наред, кранчето също. Кажи му да престане да се притеснява.
— Нещо друго да се нуждае от внимание? — прокрадна се в гласа й лека умолителна нотка. — Мислех да го изпратя в неделя, за да огледа всичко.
— Вече ти казах, всичко е наред.
Тя доби изненадан и оскърбен вид и аз знаех, че съм била рязка, обаче тези ужасни разговори, по време на които се преструвах, че всичко върви по мед и масло, просто ме изтощаваха. Колкото и да ми се искаше да изчезна в книгите, не съм лъжкиня и не ме бива да увъртам. При нормални обстоятелства моментът би бил подходящ да й разкрия истината за Джейми — обаче не можех, не и ако исках да насоча разговора към Милдърхърст и към Джунипър Блайд. Така или иначе, мъжът на съседната маса избра точно този момент да помоли за солницата.
Докато му я подавах, мама каза:
— Нося ти нещо. — Извади една стара торба, сгъната така, че да предпази съдържанието си. — Не се вълнувай прекалено — додаде тя и ми я подаде. — Не е нищо ново.
Отворих торбата, измъкнах каквото имаше вътре и известно време го гледах слисано. Хората често ми дават неща, които според тях са достойни да бъдат публикувани, обаче аз не вярвам, че някой може да има толкова лоша самооценка.
— Не помниш ли? — мама ме гледаше така, все едно съм забравила собственото си име.
Отново погледнах прихванатото с телбод тесте листове с детската рисунка най-отпред и зле изписани думи най-горе на страницата: „Книга за мокрите животни, написана и илюстрирана от Едит Бърчил“. Между „за“ и „мокри“ беше пъхната стрелкичка и с химикалка в различен цвят беше добавена думата „вълшебните“.