— Ти я написа, не помниш ли? — додаде мама.
— Да — излъгах.
Нещо в изражението на мама ми подсказа, че за нея е важно да помня, а освен това — потърках с палец мастиленото петно от писалката, останало твърде дълго между щрихите — наистина исках да си спомня.
— Толкова се гордееше с нея. — Тя наведе глава и погледна листовете в ръцете ми. — Работи над нея дни наред, коленичила на пода под тоалетката в стаята за гости.
Това вече ми беше познато. Милият спомен как съм се гушнала на топло и тъмно място се измъкна от отдавнашното си скривалище и цялото ми тяло изтръпна от неговото нахлуване: прашният мирис на кръглия килим, пукнатината в мазилката, достатъчно голяма, за да пъхнеш вътре писалка, твърдите дървени дъски под коленете ми, докато гледах как слънчевата светлина плисва по пода.
— Работеше над някой разказ, пишеше в тъмното. Понякога баща ти се тревожеше, че ще станеш много стеснителна, че няма да имаш приятели, обаче не можехме да попарим въодушевлението ти.
Помня, че четях, но не помня да съм писала. Въпреки това, когато мама спомена за попарване на въодушевлението ми, нещо ми просветна. Далечни спомени как татко клати глава невярващо, когато се връщам от библиотеката, как по време на вечеря ме пита защо не съм си взела документални книги, какво очаквам от тези въображаеми безсмислици, не искам ли да науча нещо за истинския свят.
— Забравила съм, че пишех разказчета — казах, обърнах книгата и се усмихнах на измисленото издателско лого, което бях нарисувала на гърба.
— Е, както и да е — избута мама една трохичка от масата, — реших, че трябва да ти я донеса. Баща ти вади всякакви кутии от тавана, така я намерих. Няма смисъл да я изгризат люспениците, нали? Не се знае, може някой ден да я покажеш на дъщеря си. — Тя се изпъна на мястото си и заешката дупка към миналото се затвори зад нея. — Как прекара уикенда? Прави ли нещо специално?
Ето я. Това беше идеалната възможност, завесата беше дръпната. Не бих могла да измисля по-добро начало на разговора, колкото и да опитвах. Сведох поглед към „Книжка на вълшебните мокри животни“ в ръцете си, към прашната хартия, към следите от флумастери, към детинските цветове и нюанси и когато осъзнах, че през цялото това време майка ми бе запазила книжката, че е искала да я съхрани въпреки опасенията си относно безполезната ми професия, че точно днес е решила да ми напомни за част от мен, която бях забравила, внезапно ме обзе силното желание да споделя с нея всичко, което ми се случи в замъка Милдърхърст, Изпитах сладостното усещане, че всичко ще бъде добре.
— Всъщност да.
— Така ли? — грейна тя в усмивка.
— Нещо много специално. — Сърцето ми запрепуска, наблюдавах се отстрани и се питах, застанала на ръба на скалата, дали наистина да скоча. — Отидох да разгледам — казах тихичко с глас, който много приличаше на моя — замъка Милдърхърст.
— Ти… Какво си направила? — ококори се мама. — Ходила си в Милдърхърст?
Впери поглед в мен, когато кимнах, после наведе очи. Размърда чашата си върху чинийката, завъртя я за тъничката дръжка насам-натам, а аз я наблюдавах с предпазливо любопитство и не знаех какво предстои да се случи, едновременно нетърпелива и изпълнена с нежелание да узная.
Трябваше да имам повече вяра в нея. Мама възвърна достойнството си, както яркото слънце прояснява облачния хоризонт. Вдигна глава, усмихна ми се от отсрещната страна на масата и оправи линийката си.
— Така значи, замъкът Милдърхърст. И как ти се стори?
— Ами… голям. — Работя с думи, а това бе най-доброто, което успях да измисля. Разбира се, бях изненадана от пълното й преобразяване, разиграло се пред очите ми. — Като от вълшебна приказка.
— На обиколка, така ли? Не знаех, че се правят такива неща. Но явно времената се менят — махна тя с ръка. — Всичко е възможно срещу заплащане.
— Беше неофициално посещение. Една от собственичките ме разведе. Много възрастна дама, която се казва Пърсифон Блайд.
— Пърси ли? — леко потрепна гласът й. Единствената пукнатина в самообладанието й. — Пърси Блайд? Още ли е там?
— Всички са там, мамо. И трите. Дори Джунипър, която ти е изпратила писмото.
Мама понечи да каже нещо, но не можа и отново стисна устни. Сплете пръсти в скута си и остана да седи неподвижна и пребледняла като мраморна статуя. Аз също седях, но тишината ми тежеше и стана непоносима.