— Добре — кимна тя. — Добро решение. Мило. Това само би ги объркало. Беше толкова отдавна, а и аз останах при тях за съвсем кратко. Сигурно изобщо са забравили, че съм живяла там.
Това беше шансът ми и аз се възползвах.
— Там е работата, мамо, не са. Джунипър не е.
— Какво искаш да кажеш?
— Тя ме помисли за теб.
— Тя…? — Очите й потърсиха моите. — Как разбра?
— Нарече ме Мередит.
Пръстите на мама се плъзнаха по устните й.
— Тя… каза ли още нещо?
Кръстопът. Избор. Но все пак не съвсем. Трябваше да внимавам къде стъпвам: ако предадях на мама точните думи на Джунипър, ако й кажех, че я е обвинила за неспазено обещание и е съсипала живота й, най-вероятно разговорът ни щеше да приключи.
— Немного — отговорих. — Двете бяхте ли близки?
В този момент мъжът, който стоеше отзад, се изправи, а възголемият му задник побутна масата ни и всичко отгоре се разклати. Приех извинението му с разсеяна усмивка, но всъщност се мъчех да не допусна чашите и разговорът ни да пострадат.
— С Джунипър бяхте ли приятелки, мамо?
Тя вдигна чашата с кафето си и много дълго обира пяната от вътрешната страна с лъжичката си.
— Знаеш ли, беше толкова отдавна, че ми е трудно да си припомня подробностите. — Лъжичката докосна чинийката е крехък метален звук. — Както ти казах, бях в замъка малко повече от година. Баща ми дойде да ме прибере в началото на 1941 година.
— И повече не си ходила там?
— Тогава видях Милдърхърст за последен път.
Лъжеше. Свят ми се зави, пламнах.
— Сигурна ли си?
Кратък смях.
— Странен въпрос, Еди. Разбира се, че съм сигурна. Човек помни такива неща, нали?
Да, аз ги помнех.
— Там е работата. Понеже се случи нещо странно. През уикенда, когато видях входа на Милдърхърст — портата в началото на алеята, — изпитах необяснимото усещане, че съм била там и преди. — Тя не каза нищо, затова я притиснах. — Че съм ходила там с теб.
Мълчанието й беше мъчително и аз изведнъж започнах да чувам глъчката край нас в кафенето, режещия шум, с който изпразваха цедката на кафемашината, бученето на мелачката, пронизителния смях някъде на мецанина. Сякаш чувах всичко това наведнъж, макар че с мама като че бяхме отделени от останалите, затворени в отделен мехур.
Опитах се да овладея треперенето в гласа си.
— Като бях малка. Отидохме там с колата, ти и аз, и застанахме пред портата. Беше горещо, имаше езеро и на мен ми се искаше да плувам, обаче не влязохме вътре. Ти каза, че е твърде късно.
Мама попи устни със салфетката си бавно и деликатно и ме погледна. За миг ми се стори, че съм съзряла в очите й светлинката на признанието, но после тя примигна и светлинката изчезна.
— Въобразяваш си.
Бавно поклатих глава.
— Всички порти си приличат — продължи тя. Виждала си някаква снимка някъде… в някой филм… и си се объркала.
— Но аз помня…
— Сигурно така ти се струва. Както когато обвини съседа господин Уотсън, че е руски шпионин, или когато беше убедена, че си осиновена — наложи се да ти покажем акта ти за раждане, помниш ли? — В гласа й отново се долавяше онази нотка, която помнех прекрасно от детството си. Вбесяващата самоувереност на разумния, авторитетния, влиятелния човек, на човек, който няма да те чуе, колкото и високо да говориш. — Баща ти ме накара да те заведа на лекар заради кошмарите ти.
— Това е различно.
Тя се усмихна кратко.
— Ти обичаш да си фантазираш, Еди, открай време е така. Не знам откъде си взела това качество — не е от мен. И със сигурност не е от баща ти. — Пресегна се да вдигне чантата си от пода. — Като споменах за него… Трябва да се прибирам.
— Но, мамо… — Усетих как помежду ни зейва онази пропаст. Отчаянието ме пришпори да продължа: — Не си си допила кафето.
Тя погледна към чашата си, към изстиналата сивкава течност на дъното.
— Стига ми толкова.
— Ще ти поръчам още едно. Аз черпя…
— Не — прекъсна ме тя. — Какво дължа за първото?
— Нищо, мамо. Моля те, остани.
— Не. — Тя остави банкнота от пет лири до чинийката ми. — Няма ме цяла сутрин и баща ти е сам. Знаеш го какъв е: ако не се прибера скоро, ще разглоби къщата.
Спокойно притисна бузата си към моята и си тръгна.
Подходящ стриптийз клуб и кутията на Пандора