— Еди, скъпа — надвика тя звънчето на вратата и „Сюприймс“, — дай ми назаем очите си, кукличке!
Посещението в салона на леля Рита е като връщане назад във времето. Черно-белите плочки, няколко лежанки с изкуствена кожа и лимоненозелени възглавнички, перлените каски за коса, виснали от подвижните рамене на стойките си. Плакати на Марвин Гей, на Даяна Рос и на „Темптейшънс“, поставени в рамки и под стъкло. Неизменният мирис на перхидрол и на мазнина от съседното ресторантче, вкопчени в смъртоносна схватка.
— Опитвам се да нанижа това проклето нещо ей така — обясни ми леля Рита, стиснала цигарата си с устни, — обаче пръстите ми са като дървени, а и проклетата панделка стърчи и прави каквото си ще.
Подаде ми каквото държеше, аз примижах и установих, че е малка дантелена чантичка с отвори отгоре, където трябва да се наниже връвта.
— Подаръчета за гостенките на Сам — обясни леля Рита и кимна към кутията с еднакви чантички в краката си. — Е, ще станат подаръчета, когато ги напълним с разни неща. — Изтръска пепелта от цигарата си. — Водата в чайника тъкмо кипна, обаче в хладилника имам и лимонада, ако предпочиташ.
Гърлото ми се стегна жадно само при споменаването на лимонадата.
— С голямо удоволствие.
Обикновено човек не би описал така сестрата на майка си, обаче е вярно, затова ще го кажа: леля ми Рита е много сочно парче. Наблюдавах я как, докато ми налива лимонада, заобленото й дупе изпъва полата точно където трябва, завиждах на тънката й талия въпреки четирите деца, които беше родила преди повече от трийсет години, и наистина вярвах на няколкото забавни истории, които бях успяла да изкопча от мама през годините. Те до една ми бяха поднесени като примери за това, какво не трябва да правят добрите момиченца, обаче всъщност ми оказаха доста непредвидено въздействие: безусловно затвърдиха легендата за леля Рита като възхитителен демагог.
— Заповядай, прелест — подаде ми тя чаша за мартини, от която пръскаха мехурчета, отпусна се тежко на стола си и набухна тупираната си прическа с пръстите на двете си ръце.
— Пфу, ама че ден! Боже, ти изглеждаш толкова изморена, колкото се чувствам аз.
Преглътнах една великолепна лимонена глътка и мехурчетата жилнаха гърлото ми. „Темптейшънс“ пееха монотонно и аз се обадих:
— Нали не отваряш в неделя?
— Не работя, обаче стара клиентка трябваше да се боядиса и да си направи прическа за едно погребение — не нейното, за щастие, — и сърце не ми даде да й откажа. Правиш каквото трябва, нали? Някои от тези жени са ми като семейство. — Тя огледа чантичката, която бях нанизала, затегна връвта, разхлаби я отново и дългите й розови нокти изтракаха. — Добро момиче. Остават ти само още двайсет.
Отдадох чест, когато тя ми подаде следващата торбичка.
— Както и да е, така ми се отвори възможност и да свърша нещо за сватбата далече от любопитни погледи. — Тя ококори очи, после ги присви като обектив на фотоапарат. — Моята Сам е много любопитна, още от дете си вре носа. Ровеше из бюфетите, за да види къде крия коледните подаръци, а после смайваше братята и сестрите си, като отгатваше какво има в пакетите под елхата. — Извади си цигара от пакета на масата и додаде: — Просякинче такова! — и драсна клечка кибрит. Връхчето на цигарата припламна обнадеждено и после се успокои. — А ти как си? Младо момиче като теб би трябвало да има по-интересни неща за вършене в неделя.
— По-интересно от това? — вдигнах втората бяла торбичка с нанизана панделка. — Че има ли нещо по-приятно?
— Нахалница — възкликна тя, а усмивката й ми напомни малко за баба, както мама никога не ми бе напомняла.
Обожавах баба и чувството ми помагаше да преодолея всякакви подозрения, че съм осиновена. Тя живееше сама, откакто я помнех, и макар да беше получавала много предложения, както сама изтъкваше, отказваше да се омъжи и да робува на някой старец, след като беше разбрала какво е да бъде любима на млад мъж. Баба често и напълно сериозно ми повтаряше, че за всяко гърне си има похлупак и че, слава богу, тя си го е намерила в лицето на дядо. Не познавах съпруга на баба, бащата на мама, не го помнех: починал, когато съм била тригодишна, и няколкото пъти, когато питах мама за него, тя с присъщата си неохота да съживява миналото винаги се плъзгаше по повърхността на темата. Рита, за щастие, беше по-словоохотлива.
— Е, как я караш?
— Ами много добре. — Затършувах в чантата за бележките си, разтворих ги и прочетох името, което Сара ми беше дала: — „Клуб Рокси“. Ето, има и телефон.