— Какви неща? — попитах, макар че вече знаех.
В гласа на Рита се беше прокраднала познатата ми отбранителност: болката на човек, който смята, че страда от несправедливо сравнение.
— Разни неща. — Розовите нокти на едната й ръка се размахаха във въздуха близо до подобната й на кошер прическа и аз се уплаших, да не би да не ми каже нищо повече. Тя гледаше към вратата, а устните й се движеха, докато предъвкваше различните отговори, които можеше да ми даде. След цяла вечност очите ни отново се срещнаха. Касетата беше свършила и в салона беше необичайно тихо, всъщност липсата на музика даде шанс на пространството да съска и да скрибуца, да се оплаква изтощено от горещината, от миризмите, от бавно трупаното бреме на отминаващите години. Леля Рита вирна брадичка и каза бавно и ясно: — Като се върна, Мередит беше станала сноб. Ето, казах го. Замина една от нас, а се върна сноб.
Нещо, което отдавна подозирах, доби плътност: баща ми, отношението му към леля ми и братовчедите ми, дори към баба, приглушените разговори между мама и него, собствените ми наблюдения за различните порядки у дома и в къщата на леля Рита. Мама и татко бяха сноби и аз се засрамих заради тях, засрамих се и заради себе си, а после объркващо се ядосах на Рита, задето го беше казала, и на себе си, че я бях насърчила да го направи. Погледът ми се замъгли, докато се преструвах, че съм насочила цялото си внимание към бялата торбичка, чиято връв нанизвах.
Леля Рита обаче изпитваше облекчение: изписа се по лицето й, започна да го излъчва. Неизречената истина беше рана, която от десетилетия чакаше да прониже някого с копието си.
— Книжни знания — ядно изрече Рита и угаси цигарата си. — Само за това искаше да говори, откакто се прибра. Влезе у дома, високомерно вирнала нос заради тесните стаички и простоватите песни на татко, и направо се пренесе да живее в библиотеката. Криеше се по ъглите с книга в ръка, а всъщност трябваше да помага. Дрънкаше празни приказки, че щяла да пише за вестниците. Изпращаше им понякога материали. Можеш ли да си представиш?
Зяпнах. Мередит Бърчил не пишеше и със сигурност не изпращаше материали до вестниците. Мислех, че Рита разкрасява историята, само че новината беше толкова смущаваща, че просто трябваше да е истина.
— Публикуваха ли ги?
— Не, разбира се! И беше точно каквото ти казвам: глупости, с които й бяха напълнили главата. Бяха й внушили фантасмагории, които са много над нейното ниво, а такива неща могат да те отведат само на едно място.
— Какви неща пишеше тя? За какво?
— Не знам. Никога не ми ги показваше. Сигурно си е мислела, че няма да ги разбера. Както и да е, аз нямах и време: тогава се запознах с Бил и започнах работа тук. Водеше се война, нали разбираш.
Рита се засмя, но горчивината задълбочи бръчките около устата й. Не ги бях забелязала досега.
— Някой от семейство Блайд посети ли мама в Лондон?
Рита сви рамене.
— Мери беше ужасно потайна, когато се прибра, търчеше да върши някакви неща, без да обяснява къде отива. Може да се е срещала с кого ли не.
Дали заради нещо в начина, по който го каза, но усетих в думите й сянка от намек. Или просто защото отмести поглед, докато говореше? Не съм сигурна. Така или иначе, веднага разбрах, че в забележката се крие повече от очевидното.
— С кого например?
Рита погледна с присвити очи към кашона с дантелените торбички и наклони глава, като че ли не е виждала нищо по-интересно от подредените на бели и сребристи редици чантички.
— Лельо Риииита — подканих я провлачено. — С кого може да се е срещала?
— Е, добре де. — Тя скръсти ръце, а гърдите й се долепиха една до друга и щръкнаха. Погледна ме право в очите. — Той беше учител или поне е бил преди войната. В Елефант и Касъл. — Пред очите ми се разкри прасковеното й деколте. — Уха! Много беше красив — и той, и брат му. Като филмови звезди, от онези силни и мълчаливи типове. Семейството му живееше на няколко пресечки от нас и дори баба ти намираше причина да излиза на стълбите, когато той минаваше. Всички момичета си падаха по него, включително майка ти. Както и да е — продължи Рита и отново сви рамене, — един ден ги видях заедно.