И през ум не можеше да й мине да излезе от къщи без пудра и червило, дори когато линейка вече е откарала съпруга й. Сигурно съм била огромно разочарование за нея — твърде висока, твърде къдрава, намацала устните си с първия гланц, който съм напипала между дребните монети, прашните ментови бонбони и случайните дреболии на дъното на избелялата ми платнена чанта.
— Мамо. — Запътих се право към нея, целунах я по мъртвешки студената заради климатика буза и седнах на дълбоката седалка до нея. — Как е той?
Тя поклати глава и в гърлото ми заседна бучка страх от най-лошото.
— Не казват. Свързали са го към всякакви апарати, постоянно влизат и излизат лекари. — Тя притвори клепачи за миг. Продължаваше по навик лекичко да клати глава. — Не знам.
Преглътнах мъчително и реших, че е по-добре да не знаем, отколкото да научим най-лошото, обаче реших да не споделям тази мисъл на глас. Исках да кажа нещо оригинално и успокоително, нещо, което да облекчи тревогата й, да оправи нещата, обаче двете с мама нямахме никакъв опит по този път на страдание и утеха, затова си замълчах.
Тя отвори очи и ме погледна, пресегна се да прибере една немирна къдрица зад ухото ми и аз се зачудих дали всъщност има смисъл от това, дали тя вече не знае какво си мисля, колко отчаяно копнея нещата да се оправят. Нямаше нужда да казвам каквото и да било, понеже ние бяхме семейство, майка и дъщеря, а някои неща стават ясни дори без думи…
— Изглеждаш ужасно — каза тя.
Погледнах крадешком към размазаното си отражение в един лъскав плакат на Здравната служба.
— Навън вали.
— Такава голяма чанта — отбеляза тя с тъжна усмивка, — а нямаш място за един малък чадър.
Поклатих леко глава, но всъщност потреперих и изведнъж си дадох сметка, че ми е студено.
Човек трябва да върши нещо в болничните чакални, в противен случай просто ще чака и следователно ще размишлява, а според моя опит идеята може и да не беше толкова добра. Докато седях мълчаливо до мама, притеснявах се за татко и си напомнях мислено да си купя чадър, заслушана как стенният часовник отмерва секундите, цяла орда спотаени мисли се прокраднаха покрай стената и отъркаха остри пръсти в раменете ми. И преди да се усетя, те ме хванаха за ръка и ме поведоха към места, на които не бях стъпвала с години.
Стоях с гръб до стената на банята и гледах как четиригодишната ми същност ходи като по въже по ръба на ваната. Голото момиченце, което иска да избяга с циганите. Не е сигурно кои са те, нито къде да ги намери, обаче знае, че чрез тях ще може да се присъедини към някой цирк. Мечтае за това и точно по тази причина упражнява акробатичния си номер. Почти е стигнало отвъд, когато се подхлъзва. Полита напред, завърта се и пада с лице под водата. Сирени, ярки светлини, непознати лица…
Примигнах и образът се разсея, но беше заменен от друг. Погребението на баба. Седя на предния ред до мама и татко и слушам с половин ухо как пасторът описва различна жена от онази, която познавах. Обувките ми ме разсейват. Нови са и макар че трябва да слушам по-съсредоточено, да си мисля за сериозни неща и вниманието ми да е насочено към ковчега, не мога да откъсна поглед от тези лачени черни обувки, които въртя насам-натам, за да се полюбувам как лъщят. Татко забелязва, побутва ме леко с рамо и аз се старая да насоча поглед напред. Върху ковчега има две снимки: едната е на баба, каквато я познавам, а другата е на непозната млада жена, седнала някъде на плажа, отдръпнала се от фотоапарата с крива усмивка, като че ли ей сега ще отвори уста и ще направи някоя остроумна забележка по отношение на фотографа. Свещеникът казва нещо и леля Рита ревва силно, по бузите й се разтича черна спирала, а аз поглеждам мама в очакване на подобна реакция. Ръцете й с ръкавици са сключени в скута, вниманието й е приковано върху ковчега, но нищо подобно не се случва. Улавям погледа на братовчедка ми Саманта. Тя също наблюдава майка ми и аз изведнъж се засрамвам…
Изправих се решително, улових изненадващо черните мисли и ги разпилях по пода. Джобовете ми бяха дълбоки и аз пъхнах ръце в тях дълбоко и достатъчно категорично, за да се убедя, че имам цел, после закрачих по коридора и заразглеждах като в музей избелелите плакати, представящи графици за имунизации отпреди две години — каквото и да е, само и само да остана в настоящето и далече от миналото.