Докато държах тази мъничка и захабена с времето книжка във вече зрелите си ръце, ме заляха ярки спомени: самата аз като десетгодишна, излегната на дивана — толкова ясно се видях, че сякаш можех да се пресегна с показалец през годините и да докосна вълните с пръст. Усещах приятния покой на процеждащата се през стъклото слънчева светлина и мириса на успокоително топлия въздух: хартиени салфетки, ечемичена отвара с лимон и прелестни дози родителско състрадание. После видях как мама влиза през вратата с палто и с мрежа с покупки. Вади нещо от торбата и ми го подава — книга, която щеше да промени целия ми свят. Роман, написан от господина, в чийто дом е била евакуирана през Втората световна война…
Замислено потърках с палец релефните букви на корицата: Реймънд Блайд. „Може би ще ти повдигне духа — казала бе мама. — Според мен книгата е за малко по-големи читатели, обаче ти си умно момиче. Ако се понапънеш, всичко ще е наред.“ През целия си живот съм отдавала дължимото на библиотекарката госпожица Пери, че ме е насочила към подходящото за мен поприще, но докато седях на дървения под на тавана с „Човека от калта“ в ръце, друга мисъл започна да се оформя в тъничката струйка светлина. Зачудих се дали е възможно през цялото време да съм грешала, дали всъщност мама не е знаела коя е най-подходящата за мен книга за онзи момент, а госпожица Пери просто е намерила заглавието на рафтовете и го е донесла. Надали щях да се осмеля да попитам.
Книгата беше стара, когато попадна в ръцете ми, и още оттогава я обичах страстно, така че окаяното й състояние можеше да се очаква. Между оръфаните й корици се намираха същите онези страници, които отгръщах, когато описаният на тях свят беше съвсем нов за мен: когато не знаех как ще свърши всичко за Джейн, за нейния брат и за горкия и тъжен Човек от калта.
Копнеех да препрочета книгата още откакто се бях върнала от посещението си в Милдърхърст, затова с рязко вдишване я отворих напосоки и плъзнах поглед по средата на прелестната, осеяна с кафеникави петна страница. „Каретата, която щеше да ги откара да живеят при непознатия им чичо, замина за Лондон вечерта, пътува цяла нощ и накрая, точно на зазоряване, пристигна в началото на занемарена алея.“ Продължих да чета, друсайки се в задната част на каретата заедно с Джейн и с Питър. Минахме през уморената и скърцаща порта, поехме по лъкатушещата алея и накрая, на върха на възвишението, на студената и меланхолична светлина на утрото се появи той: замъкът Бийлхърст. Потръпнах от тревожното очакване на онова, което щях да намеря вътре. Кулата се извисяваше високо над покрива, прозорците тъмнееха на фона на кремавия камък, а аз надникнах навън заедно с Джейн и поставих ръка до нейната на прозореца на каретата. Тежки облаци се носеха по бледото небе и когато каретата най-накрая спря шумно, ние излязохме и се озовахме на ръба на мастиленочерния ров. Неочаквано се надигна ветрец и набразди повърхността на водата, а кочияшът посочи към дървения подвижен мост. Бавно и тихичко минахме по него. И тъкмо стигнахме до тежката врата, се чу звън, истински, и аз едва не изпуснах книгата.
Май още не съм споменавала за звънеца. Докато пренасях кашоните обратно на тавана, татко беше настанен да се възстановява в стаята за гости, с купчина списания „Счетоводството днес“ върху нощното шкафче, касетофон със записи на Хенри Манчини и с малко звънче като за някогашните икономи, с което да ни привлича вниманието. Звънчето беше негова идея — далечен спомен от пристъп на треска като малък, — след като две седмици спа почти непрекъснато, затова мама толкова се зарадва на ободряването му, че радостно прие предложението. Каза, че било смислено, и дори за миг не допусна, че малкото декоративно звънче ще бъде подложено на такава нечестива употреба. В раздразнителните ръце на татко звънецът се превърна в страховито оръжие, в талисман на неговото връщане към детството. Стиснал звънеца в юмрук, моят благ и постоянно предъвкващ цифри баща се преобрази в разлигавено и властно дете, което бълваше нетърпеливи въпроси като например минал ли е пощаджията, какво прави мама, по кое време да очаква да му поднесем следващата чаша чай.
Сутринта, когато открих кашона с „Човека от калта“ обаче, мама беше до супермаркета и официално аз бях на смяна с татко. Щом чух звънеца, светът на Бийлхърст изчезна, облаците бързо се разпръснаха във всички посоки, ровът и замъкът се стопиха, стълбите, на които седях, се превърнаха в прах и аз полетях надолу, а в бялото пространство край мен кръжеше единствено текст, пропаднал от дупката в средата на страницата, за да тупне шумно обратно в Барнс.