— Много мило, че четеш на баща си, Еди. На него му е приятно. — Не точно такава реакция очаквах. — Тази книга се превръща в нещо като традиция в семейството ни. — Мимолетна усмивка. — Спътник по време на боледуване. Може би не помниш, но ти дадох тази книга, докато беше болна от заушки. Беше толкова нещастна, само това ми хрумна, за да те ободря.
Така. Значи, е била мама. Тя, а не госпожица Пери, ми беше избрала „Човека от калта“. Идеалната книга в идеалния момент.
— Помня — успях да кажа.
— Добре, че баща ти има за какво да си мисли, докато лежи в леглото. Още по-хубаво е, че го споделя с теб. Няма много посетители, както знаеш. Хората са заети, колегите му са на работа. Повечето изпратиха картички, пък и след като баща ти се пенсионира… е, времето си тече, нали така? Просто… човек трудно приема, че са го забравили.
Тя се извърна настрани, но преди това успях да забележа, че здраво е стиснала устни. Имах чувството, че вече не говори само за татко, и понеже в онзи момент всяка моя мисъл ме отвеждаше в Милдърхърст, при Джунипър Блайд и Томас Кавил, не можех да не се запитам дали мама не скърби за своя стара любов, за любовна връзка от далечното минало, преди да се запознае с баща ми, когато е била млада, впечатлителна и лесно ранима. Колкото повече размишлявах, колкото повече стрелках крадешком с поглед замисления й профил, толкова повече се гневях. Що за човек беше този Томас Кавил, който беше офейкал през войната и беше оставил подире си няколко разбити сърца. Горката Джунипър, която крееше в рушащия се бащин замък, и собствената ми майка, която десетилетия по-късно все още носеше в сърцето си своята лична мъка.
— Само помни едно, Еди — отново се обърна към мен мама и тъжните й очи потърсиха моите, — предпочитам баща ти да не разбира за моята евакуация.
— Татко не знае ли, че си била евакуирана?
— Знае, че се е случило, но не знае къде. Не знае за Милдърхърст.
Изведнъж тя реши да отдели огромно внимание на ръцете си, вдигна ги една след друга и нагласи златната си венчална халка.
— Надявам се, разбираш — казах тихо, — че той ще те приеме за неоценимо специално същество, ако узнае, че някога си живяла там.
Тъжна усмивка поразруши самообладанието й, но тя не откъсна поглед от ръцете си.
— Говоря сериозно. Той е покорен от това място.
— Въпреки това — каза мама, — предпочитам така.
— Добре, разбирам. — Не разбирах, обаче това вече го бяхме уточнили, а и светлината от уличната лампа галеше скулите й по такъв начин, че мама изглеждаше уязвима, сякаш беше различна жена, по-млада и по-крехка, затова престанах да я притискам. Обаче продължих да я наблюдавам — беше потънала в толкова дълбок размисъл, че не можех да отместя поглед.
— Знаеш ли, Еди — тихо каза тя, — когато бях малка, мама ме изпращаше навън някъде по това време, за да прибера дядо ти от кръчмата.
— Наистина ли? Самичка?
— По онова време, преди войната, не беше необичайно. Отивах и чаках до вратата, той ме виждаше, махваше ми, допиваше питието си и двамата се прибирахме заедно.
— Бяхте ли близки?
Тя леко наклони глава.
— Мисля, че го озадачавах. Баба ти също. Казвала ли съм ти, че когато завърших гимназия, тя искаше да стана фризьорка?
— Като Рита.
Мама примигна към тъмната като в рог улица.
— Надали щеше да ме бива.
— Не знам, доста си сръчна с градинските ножици.
Замълча, удостои ме с коса, не съвсем непринудена усмивка, и аз останах с усещането, че иска да каже още нещо. Почаках, но каквото и да беше то, мама предпочете да замълчи и след малко отново впери поглед в стъклото на прозореца.
Опитах апатично да я въвлека в разговор за времето, когато е ходила на училище, вероятно с надеждата това да я накара да спомене Томас Кавил, обаче тя не налапа въдицата. Каза, че й е било приятно да ходи на училище, и ме попита искам ли чай.
Единствената полза от мамината разсеяност тогава беше фактът, че не ми се наложи да обсъждам раздялата си с Джейми. Понеже сдържаността беше нещо като семейно хоби, мама не разпитваше за подробности, нито пък ме заля с изтъркани фрази. Беше така любезна да остави и двете ни да се вкопчим в илюзията, че просто съм взела всеотдайното решение да се прибера у дома, за да й помагам с татко.
Боя се обаче, че същото не може да се каже за Рита. Лошите вести се разчуват бързо и леля ми е страхотен приятел в нужда, затова не се учудих, когато тя ме пресрещна на входа на стриптийз клуба на женското парти на Саманта. Рита ме хвана под ръка и каза: