Фаровете на минаваща по улицата кола хвърлиха сребристи отблясъци между пердетата ми и по тавана се проточиха светли гирлянди. После отново тишина, мрак. Обърнах страницата и продължих да чета, а в гърдите ми започна да напира напрежение, сякаш нещо топло и твърдо притискаше ребрата ми отвътре. Усещането малко приличаше на облекчение и колкото и да е странно, уталожи някаква чудата носталгия. Но в това нямаше никакъв смисъл, само дето гласът на момиченцето беше толкова познат, че четенето на писмата приличаше на среща със стар приятел. С някой, когото познавах отдавна…
1.
Лондон, 4 септември 1939 г.
Мередит никога не беше виждала баща си да плаче. Бащите не правеха така, поне нейният (и всъщност той не плачеше, още не, но всеки момент щеше), и така тя се увери, че онова, което им казват, не е вярно, че не заминават на никакво пътешествие и че то няма да свърши скоро. Че този влак ще ги отведе далече от Лондон и че всичко ще се промени. Докато гледаше как широките четвъртити рамене на баща й се тресат, как волевото му лице е необичайно сгърчено, как устните му са толкова силно стиснати, че почти не се виждат, й идеше да ревне толкова силно, колкото бебето на госпожа Пол, когато е гладно. Но не го направи, не можеше, не и пред Рита, която седеше до нея и само чакаше причина отново да я ощипе. Вместо това Мередит вдигна ръка, баща й направи същото, а после тя се престори, че някой я вика, и се извърна, за да не се налага да го гледа повече и двамата да престанат да се държат толкова ужасно смело.
По време на втория срок в училището имаше тренировки и баща й повтаряше всичко до късно вечер, разказваше им отново и отново как като момче заминал за Кент да бере хмел с родителите си: за слънчевите дни, за песните край лагерния огън вечер, за красивата провинция, зелена, уханна и безкрайна. И макар Мередит да харесваше разказите му, понякога хвърляше поглед към мама и тогава в корема й се образуваше бучка от тревожно предчувствие. Майка им стоеше приведена над мивката — фигурка с щръкнали хълбоци, колене и лакти — и лъскаше тиганите до блясък с онова неистово съсредоточаване, което винаги предвещаваше мрачни времена.
И наистина, няколко вечери след като започнаха разказите, Мередит чу първия спор. Мама твърдеше, че са семейство и трябва да останат заедно и да посрещнат каквото предстои, че веднъж разделено, семейството никога няма да е отново същото. После татко й обясни по-спокойно същото, което пишеше по плакатите — че децата имат по-голям шанс да оцелеят извън града, че войната няма да продължи дълго и скоро отново ще се съберат. За известно време нещата се поуспокоиха и Мередит се напрегна, за да ги чува, после мама се засмя, но съвсем не весело. Не била вчерашна, така каза, и знаела със сигурност, че не може да се има доверие на правителството и на хората с модерни костюми, че след като отведат децата, един бог знае кога ще си ги получат обратно и в какво състояние ще бъдат. После изкрещя думи, за които на Рита редовно се караха, заяви на баща им, че ако наистина я обича, няма да изпраща децата другаде, а той й изшътка, накрая се чу ридание, разговорът секна и Мередит скри глава под възглавницата, за да не чува хъркането на Рита и всичко останало.
След това престанаха да говорят за евакуиране — дни наред, докато един следобед Рита дотърча и им съобщи, че всички обществени къпални са затворени и че отпред са поставени нови табели.
„По една от всяка страна“ — каза тя, ококорена напрегнато заради злокобната новина. На първата табела пише „Заразени жени“, а на втората „Заразени мъже“. Мама започна да кърши пръсти, а татко каза само: „Газ“, и толкова. На следващия ден мама извади единствения куфар, който притежаваха, и започна да го пълни с нещата от училищния списък, за всеки случай: чифт гуменки, гребен, носни кърпи и по една чисто нова нощница за Рита и Мередит, необходимостта от която татко предпазливо оспори, а мама обоснова със свирепа гримаса: „Да не мислиш, че ще пусна децата си да отидат с прокъсани дрехи в дома на непознати?“. След това татко си мълчеше и макар Мередит да знаеше, че родителите й ще изплащат новите дрехи до Коледа, не можеше да не се зарадва на нощницата, която беше от бял креп и първата, която не наследяваше от Рита…