Вече наистина щяха да ги отпратят и Мередит би дала всичко, за да си вземе обратно желанието. Мередит не беше смела, не беше като Ед, не беше шумна и самоуверена като Рита. Беше стеснителна и непохватна, и напълно различна от всички останали в семейството. Тя се размърда на мястото си, сложи стъпалата си едно до друго върху куфара, загледа се в лъскавите си обувки и примигна, за да прогони спомена как татко ги излъска предната вечер, остави ги на пода, след като приключи, и започна да обикаля стаята за няколко безцелни минути с ръце в джобовете, преди отново да се заеме с обувките. Като че ли, докато ги мажеше с вакса, втриваше я дълбоко в кожата и я излъскваше до блясък, успяваше някак да възпре неизвестните опасности, които ги очакваха.
— Мамоооо! Мамоооо!
Викът отекна във вагона и Мередит вдигна поглед към момченцето, почти бебе, вкопчило се в сестра си и драскащо по стъклото. По изцапаните му бузки се стичаха сълзи и кожата под носа му лъщеше.
— Искам да остана при теб, мамо — проплака момченцето. — Искам да ме убият с теб!
Мередит насочи цялото си внимание към собствените си колене, изтри червените следи, оставени от кутията с противогаза й, която се удряше в краката й, докато се връщаше от училище. После отново погледна през прозореца на влака, не се сдържа — надникна към перилата на гарата, където се бяха скупчили родителите. Татко още беше там, още ги гледаше, непознатата усмивка разкривяваше лицето му и Мередит изведнъж усети, че се задушава и очилата й започват да се замъгляват, и че дори докато копнееше земята да се разтвори и да я погълне, та да се свърши, частица от съзнанието й остава откъсната от всичко и се чуди какви думи би използвала, ако трябва да опише как страхът кара дробовете й да се свиват. Докато Рита квичеше от смях на нещо, което приятелката й Каръл й беше прошепнала, Мередит затвори очи.
Започна точно в единайсет и петнайсет предишната вечер. Тя седеше пред къщата, изпънала крака от най-горното стъпало, и си записваше, докато гледаше как на отсрещния тротоар Рита кокетничи с отвратителния Люк Уотсън с големите жълти зъби. Съобщението долетя на далечни откъслеци от радиото на съседите, а Невил Чембърлейн оповести с бавния си и сериозен глас, че не са получили отговор на ултиматума си и че вече сме във война с Германия. След това пуснаха държавния химн, госпожа Пол излезе на стълбите на съседите, от лъжицата й още капеше сместа за йоркширския пудинг, която разбиваше, зад нея се появи мама и съседите по цялата улица също наизлязоха. Всички стояха, споглеждаха се смаяно, по лицата им бяха изписани страх и несигурност, а по улицата на огромна вълна плисна невярващо промърморената фраза „Започна се“.
Осем минути по-късно писна сирената за въздушно нападение и настана същински ад. Възрастната госпожа Никълсън търчеше нагоре-надолу по улицата в истерия, като редуваше молитвите към Бога с паникьосани изявления за предстоящата гибел. Мойра Сиймор, която беше местната отговорничка на Гражданска защита, шумно започна да дава сигнал за обгазяване и хората се пръснаха по къщите за противогазите си, а инспектор Уайтли лъкатушеше с велосипеда си из гъмжащия хаос, провесил върху тялото си табела „Всички в укритията“.
Мередит наблюдаваше ококорена, попиваше с поглед хаоса, после вдигна очи към небето в очакване на вражеските самолети и чудейки се как ли изглеждат, как ли ще я накара да се почувства появата им, дали ще съумее да пише достатъчно бързо, за да запише всичко случващо се, когато изведнъж мама стисна ръката й и помъкна нея и Рита надолу по улицата към убежището в парка. В бързината Мередит изпусна тетрадката си, която хората стъпкаха, тя измъкна ръката си и се наведе да си я вземе, обаче мама й кресна, че няма време, а лицето й беше толкова пребледняло и гневно, че конското по-късно явно нямаше да й се размине, но Мередит просто нямаше друг избор. И дума не можеше да става да зареже тетрадката си. Хукна обратно, шмугна се ниско в навалицата от бягащи съседи, грабна тетрадката — изпомачкана, но невредима — и се върна при вбесената си майка, чието лице вече не беше бяло, а червено като кетчуп. Когато стигнаха в укритието и установиха, че са си забравили противогазите, вече звучеше сигналът за край на нападението, Мередит си беше спечелила едно плясване през краката, а мама беше решила да ги евакуира още на следващия ден.