Но не стана така. Последва ново продължително чакане, по време на което Рой Станли успя да повърне поредния ананас от консерва през прозореца, после на всички им наредиха да излязат от вагона и да се подредят в редица. Инжектираха всеки, прегледаха им косите за въшки, върнаха ги във влака и ги експедираха нататък. Нямаха възможност дори да отидат до тоалетната.
След това влакът притихна за известно време, дори бебетата бяха твърде изтощени и не плачеха. Пътуваха ли, пътуваха, още и още, часове наред и Мередит започна да се чуди колко голяма всъщност е Англия, кога — и дали изобщо някога — ще стигнат до скалите. Хрумна й, че цялата тази работа може би наистина е някакъв огромен заговор, че машинистът е германец и че всичко е част от пъклен план да бъдат отвлечени децата на Англия. Имаше някои проблеми с тази теория, забелязваше пробойни в нейната логика — например за какво му бяха на Хитлер хиляди нови граждани, които най-вероятно щяха да се напикават в леглата, — обаче Мередит беше прекалено изморена, прекалено жадна и прекалено нещастна, за да ги запълни, затова стисна крачета още по-силно и продължи да брои нивите. Една след друга, една след друга, водеха ги към един господ знае какво.
Всички къщи имат сърца, сърца, които са обичали, сърца, които са набъбвали от задоволство, сърца, които са били разбити. Сърцето на Милдърхърст беше по-голямо от повечето други сърца и туптеше по-силно. Биеше и спираше, забързваше и забавяше в малката стаичка на върха на кулата. Стаята, където прадедите на Реймънд Блайд се бяха потили над сонети за кралица Елизабет, откъдето една пралеля беше избягала за любовна среща с лорд Байрон и на чийто тухлен перваз се бе закачила обувката на майка му, когато полетяла от прозорчето, за да намери смъртта си в затоплената от слънцето канавка долу, а последното й стихотворение се носело подире й на лист фина хартия.
Седнал на голямото дъбово бюро, Реймънд напълни лулата си с нова стиска тютюн, после сложи още една. След смъртта на най-малкия му брат Тимъти майка му се затвори в стаята си и потъна в черничката на собствената си скръб. Виждаше я да стои до прозореца, когато той беше в изкуствената пещера или в градината, или в края на гората, виждаше тъмния силует на малката й изящна глава, обърната към полето, към езерото: белия като слонова кост профил, който толкова приличаше на онзи върху брошката, наследена от майка й, френската графиня, която Реймънд не познаваше. Понякога той оставаше навън цял ден, гмурваше се между филизите на хмела и отново излизаше, катереше се по покрива на хамбара с надеждата тя да го забележи, да се разтревожи за него, да му извика да слезе. Но майка му нито веднъж не го стори. Винаги бавачката го викаше да се прибере в края на деня.
Това обаче се беше случило отдавна и той беше глупак, задето се луташе сред избледняващите спомени. Майка му беше просто почитана поетеса от миналото, около която започваха да се създават митове, както обикновено — шепотът на летния ветрец, обещанието слънчев лъч да се плъзне по празна стена — мама… Той дори не беше сигурен дали още помни гласа й.
Сега стаята беше негова: Реймънд Блайд, господарят на замъка. Той беше най-големият син на майка си, неин наследник и заедно със стиховете й — най-ценното, което тя бе завещала на света: Самият той беше уважаван писател и — което си беше заслужено, възразяваше Реймънд, когато вълна от смирение заплашваше да го залее — донякъде прочут точно като нея навремето. Често се питаше дали тя е знаела, когато му бе завещала замъка и страстта си към писаното слово, че синът ще отговори на очакванията й. Че някой ден ще отдаде своето, за да наложи още повече влиянието на семейството си в литературните кръгове?
Болното коляно изведнъж го заболя и Реймънд го стисна силно и изпъна крака си напред, докато напрежението се разсее. Докуцука до прозореца и се облегна на рамката, драскайки клечката кибрит. Денят беше прекрасен, да му се не види, и докато смучеше лулата, за да я разпали, той примижа и погледна към полето, към алеята, моравата, трептящия масив на гората Кардейкър. Най-голямата дива гора в Милдърхърст, която го доведе у дома от Лондон, която го зовеше от бойните полета във Франция, която открай време знаеше името му.