Двамата усетиха присъствието ми и татко отдръпна дясната си ръка от мама и включи и мен в прегръдката им. След минутка потупа и двама ни по гърба.
— Хайде, не можем да стоим така цял ден — подкани ни той.
— Гладен ли си? — попита мама и изтри очи с престилката си. Гласът й беше напълно безизразен, сякаш след като бе намерила отдушник на болката си, вече не й остана какво да раздава.
— Да. Ядат ми се яйца. Яйца и бекон. Ти искаш ли малко яйца с бекон, Чарли?
Кимнах, макар да не бях гладен. Исках просто да съм близо до баща ми.
— Трябва да си вземеш душ и да се преоблечеш — каза майка ми.
— Добре, но преди това трябва да свърша нещо. Ти се заеми с яйцата.
— Искаш ли препечена филийка?
— Да, добре. Бял хляб, ако имаме.
Майка ми започна да се суети из кухнята. Когато застана с гръб към нас, татко ме стисна за рамото и каза:
— Всичко ще бъде наред, ясно? Сега ти трябва да помагаш на майка си. Постарай се да е добре.
И ни напусна. Черната врата се отвори, после отново се затвори. Мама застина неподвижно и се заслуша като хрътка, предчувстваща неприятности, после продължи да сгорещява мазнината в тигана.
Беше чукнала първото яйце, когато чухме изстрела.
Трета глава
Движението на облаците пред слънцето промени светлината бързо и смущаващо, тя за миг избледня в зимен здрач и напомни за по-плътния мрак, който не след дълго щеше да нахлуе. Входната врата се отвори и на прага се появи възрастният човек. Носеше жилетка с качулка, но все още беше обут с чехли. Притича до края на алеята и спря на границата на двора си — пръстите му застанаха на една линия с края на моравата, сякаш тротоарът беше вода и той се боеше да не падне от брега.
— Мога ли да ти помогна с нещо, синко? — провикна се той.
Синко.
Пресякох улицата. Той се понапрегна, чудейки се дали в крайна сметка е било разумно да заговори непознат. Сведе поглед към чехлите си и вероятно си каза, че може би е било по-добре да си бе обул обувките. Нямаше да е толкова уязвим.
Отблизо установих, че сигурно е над седемдесетте. Беше нисък и крехък на вид човек и вероятно винаги си е бил такъв — не се държеше като мъж, който преди е бил доста по-едър и силен, — но въпреки това притежаваше достатъчно вътрешна сила и увереност, за да се изправи лице в лице с непознат, дебнещ пред къщата му. Познавах по-млади мъже, които просто биха звъннали в полицията. Кафявите му очи сълзяха, но лицето му беше доста гладко за човек на такава възраст. Най-изпънато беше около очите и скулите му и създаваше впечатлението, че с възрастта кожата му е започнала да се свива и изопва по черепа, вместо да се набръчква.
— Живял съм в тази къща — обясних.
Част от предпазливостта му се стопи.
— Да не сте от момчетата на Харингтън? — присви очи той, опитвайки се да ме познае. От двете страни на носа му имаше следи от очилата, които обикновено носеше. Сигурно беше далекоглед или пък ги беше оставил вътре, за да не изглежда толкова крехък, колкото бе всъщност.
— Не, не съм.
Дори не знаех кои са семейство Харингтън. Хората, които купиха къщата след нас, се казваха Билднър. Бяха млада двойка с малко момиченце. Но всъщност бе минал четвърт век, откакто бях виждал къщата за последно. Нямах представа колко собственици е сменила през годините.
— Хм. Как се казваш, синко?
Всеки пък, когато изговаряше тази дума, чувах гласа на баща си.
— Паркър. Чарли Паркър.
— Паркър — повтори той, предъвквайки думата като парче месо, чийто вкус не можеше да определи точно. Примигна бързо три пъти и устните му се изпънаха в гримаса. — Да, знам кой сте. Аз се казвам Ейса. Ейса Дюран.
Подаде ми ръка, здрависахме се.
— От колко време живеете тук? — попитах.
— Около дванайсет години. Преди нас бяха семейство Харингтън, но продадоха къщата и се преместиха в Дакота. Не знам дали в северна или в южна. Пък и едва ли има значение точно в коя Дакота.
— Били ли сте в Дакота?
— В коя?
— В която и да е.
Той се усмихна закачливо и аз ясно видях младежа в капана на старческото тяло.
— Че защо ми е да ходя в Дакота? — отговори ми с въпрос. — Искате ли да влезете?