Светлината в кухнята угасна. Изненадата го връхлетя толкова внезапно, че Мики политна уплашено назад и пред очите му се появиха петънца, докато привикваше с неочаквания мрак. Съвзе се и си пое въздух. Може би беше време да си ходи. Не искаше да уплаши жената вътре и тя да повика ченгетата. Щеше да изложи на риск всичко. Въпреки това още веднъж предпазливо се приближи към вратата. Държеше фенерчето в дясната си ръка и почука с него по вратата, притискайки лицето си към стъклото и заслонил очите си с лявата ръка.
Жената беше застанала в рамката на вратата между кухнята и дневната. Гледаше право към него, отпуснала ръце до тялото си. Краката й се очертаваха под тънкия плат, обаче лицето й оставаше в сянка.
— Извинете — провикна се той, — не исках да ви плаша. Казвам се Майкъл Уолас. Писател съм. Ще ви покажа визитката си. — Намери една картичка в джоба си. — Ще я пъхна под вратата, за да се уверите, че всичко е законно. — Наведе се и пъхна картичката под вратата. Когато се изправи, жената беше изчезнала. — Госпожо?
В краката му се появи нещо бяло. Някой беше избутал визитката му обратно.
Божичко, каза си Мики. Тя е на вратата. Крие се зад вратата.
— Искам само да поговорим — каза той.
махай се
За миг Мики се усъмни дали ушите му не го лъжат. Думите бяха доста ясни, но сякаш идваха зад гърба му. Обърна се, но там имаше само мъгла. Отново притисна лицето си към стъклото и се опита да зърне жената вътре. Почти я различи — тъмно петно на пода, осезаемо присъствие. Коя ли беше? Приятелката на Паркър би трябвало да бъде във Върмонт, не тук. Мики възнамеряваше да разговаря и с нея през следващите две седмици. Така или иначе, двамата вече не бяха заедно. Нямаше причина жената да е тук, още по-малко пък да се крие.
Нещо загриза Мики и започна да го измъчва, но той се опита да го прогони от мислите си. Успя само донякъде. Усещаше го как клечи някъде в крайчеца на съзнанието му точно както жената клечеше в тъмното зад вратата, нежелано присъствие, което той от страх не искаше да удостои с пълното си внимание.
— Моля ви, искам само да поговорим за господин Паркър.
Майкъл
Гласът прозвуча отново, но този път по-близо. Стори му се, че почувства дъха на тила си или пък беше само морският бриз. Само дето не духаше никакъв бриз. Завъртя се рязко, дишаше тежко. Мъглата проникваше в дробовете му. Закашля се и усети в устата си вкус на сняг и на солена вода. Не му допадна начинът, по който гласът изговори името му. Никак. Долови някакъв присмех, някаква скрита заплаха. Сякаш бавачка се караше на непокорно дете, само дето…
Само дето му беше проговорил детски глас.
— Кой е там? — провикна се Мики. — Покажи се.
Не последва нито раздвижване, нито отговор. Вместо това долови движение зад себе си. Бавно изпъна врат, без да се извръща от онова, което му беше проговорило от мъглата, но и любопитен да узнае какво се случва зад него.
Жената отново стоеше в кухнята между задната врата и вратата на дневната, само че беше лишена от плътност. Не хвърляше сянка и вместо да препречва светлината, проникваща през стъклото, я разкривяваше, сякаш беше парче марля със силуета на човешка фигура.
махай се
моля те
Думата „моля“ бе онова, което най-сетне му повлия. Беше чувал да я използват така и друг път, обикновено преди ченгето да повали някого на земята или преди охраната на нощен клуб да приложи груба сила върху някой пияница. Това бе последно предупреждение, замаскирано в нещо като учтивост. Премести се, за да вижда едновременно вратата и мъглата, после заотстъпва към ъгъла на къщата.
Тъй като сянката, която го тревожеше, току-що бе приела позната форма, колкото и да се опитваше да отрича реалното й съществуване.
Жена и дете. Глас на малко момиченце. Жена с лятна рокля. Мики вече беше виждал тази рокля или нещо много подобно на нея. С такава рокля беше облечена съпругата на Паркър на снимките, разпространени след смъртта й.
Веднага щом се отдалечи от задната врата, Мики си плю на петите. Подхлъзна се и се строполи на земята, панталоните му се намокриха и той зарови ръце в ледения сняг под лактите си. Простена, когато се изправи на крака и се отупа. И в този момент чу шума зад гърба си. Разнесе се приглушено заради мъглата, но въпреки това го различи ясно.
Шум от отварянето на задната врата.
Хукна отново. Стигна до колата си. Намери ключовете в джоба си и натисна копчето, за да включи фаровете. В този момент се закова на място и коремът му се сви болезнено.