От другата страна на колата стоеше малко момиченце, което се взираше към него през страничните прозорци. Лявата му ръка беше долепена до стъклото, а показалецът на дясната пишеше нещо върху влажното стъкло. Не виждаше ясно лицето на детето, но инстинктивно усети, че нямаше да го види дори да е на сантиметри, а не на метри от него. Момиченцето беше лишено от плътност като мъглата край него.
— Не, не, не! — поклати глава Мики. Зад него се разнесе хрущенето на снега под стъпките на невидима фигура, която се приближаваше. Макар да чуваше стъпките, беше сигурен, че ако се върне до задната врата, ще открие само своите следи в снега, нищо друго. — О, боже… — прошепна Мики. — Боже, боже!
Обаче момиченцето вече се отдръпваше, потъваше сред мъглата и дърветата, вдигнало дясната си ръка в подигравателно махване за сбогом. Мики се възползва от шанса си и хукна към колата. Рязко отвори вратата, затвори я бързо зад себе си и натисна копчето, за да заключи вратите. Беше изплашен, но пръстите му не трепереха, така че запали колата и излезе на алеята, без да поглежда наляво или надясно, а само напред. Излезе на скорост на пътя, направи рязък десен завой и се понесе обратно към моста за Скарбъро, а фаровете му решително пореха мъглата. Появиха се къщи, а след време и успокоителните светлини на учрежденията по шосето. Намали едва когато наближи бензиностанцията отдясно. Влезе в паркинга и натисна спирачката, после се облегна на седалката си и се опита да овладее дишането си.
Светлината на светофара на кръстовището започна да се сменя. Това привлече вниманието му към страничния прозорец и първоначално сторилите му се хаотични драскулки по влажното стъкло добиха отчетлива форма.
Бяха думи. Някой беше написал на прозореца му:
НЕ СЕ ДОБЛИЖАВАЙ ДО БАЩА МИ.
Мики се взря в буквите, после натисна копчето, за да свали стъклото и да изтрие посланието. Когато се увери, че го няма, се върна в хотела си и отиде право в бара. Едва след като пресуши двойна водка, бе в състояние да допълни бележките си, а след още едно двойно питие ръцете му престанаха да треперят.
Тази нощ Мики Уолас не спа добре.
Петнайсета глава
Намерих визитната картичка на Уолас едва когато отворих задната врата на следващия ден следобед, за да изхвърля боклука. Търкаляше се на стъпалата, замръзнала върху цимента. Погледнах я, върнах се вътре и набрах номера на мобилния му телефон от кабинета си.
Вдигна след второто позвъняване.
— Мики Уолас.
— Обажда се Чарли Паркър.
Замълча, а когато отговори, гласът му прозвуча неловко, но той бързо се съвзе като истински професионалист.
— Господин Паркър, тъкмо се канех да ви се обадя. Питах се дали сте обмислили предложението ми.
— Да, помислих по въпроса. Бих искал да се срещнем.
— Чудесно. — Гласът му се извиси с една октава от изненада, после възвърна обичайния си тембър. — Къде и кога?
— Защо не дойдете у дома, да кажем, след час? Знаете ли къде живея?
Кратка пауза.
— Не, не знам. Ще ми обясните ли?
Обясних му подробно. Дали изобщо си бе направил труда да си запише?
— Записахте ли? — попитах го, след като приключих.
— Да, струва ми се. — Чух го да отпива нещо.
— Ще ми прочетете ли?
Уолас едва не се задави. Каза, след като спря да кашля:
— Не се налага.
— Е, щом сте сигурен.
— Благодаря ви, господин Паркър, скоро ще съм при вас.
Затворих. След това излязох на алеята и открих следите от гуми под дърветата. Ако Уолас е паркирал тук, явно си е тръгнал доста набързо. Беше разровил леда и снега и отдолу се бе показала пръстта. Върнах се в къщата, седнах на един стол и се зачетох в „Прес Хералд“ и в „Ню Йорк Таймс“, докато не чух автомобил да се приближава по алеята и не видях синия таурус на Уолас. Не паркира на същото място като предишната нощ, а точно до къщата. Наблюдавах го как излиза, взема от предната седалка чантата си и проверява джобовете си за резервна писалка. Когато се увери, че всичко е наред, заключи колата.
На моята алея. В Мейн. През зимата.
Не го изчаках да почука. Отворих вратата и го ударих веднъж в корема. Той се преви и падна на колене, после се катурна напред и се задави.
— Ставай! — наредих му.
Остана долу. Мъчеше се да си поеме въздух, имах чувството, че ще повърне на верандата ми.