Той добави към бележките си всички тези мисли и размишления.
Мики се регистрира в хотел близо до гара „Пен“ типична туристическа дупка с лабиринт от малки стаички, обитавани от шумни, но учтиви азиатци и от семейства селяндури, които искаха да разгледат Ню Йорк евтино. Късно следобед седеше в заведение, което самият той и мнозина други, които не са прошляци, биха определили като долнопробен бар, и размишляваше какво да си поръча, за да не изложи здравето си на опасност. Пиеше му се кафе, но му се струваше, че ако си поръча кафе на място като това по друга причина, освен да се избави от махмурлука, ще му се нацупят или пък ще го разтълкуват като доказателство за хомосексуални наклонности. Всъщност, помисли си Мики, в бар като този би изглеждало подозрително дори да си измие ръцете.
До него бе менюто на бара и списък със специалитети, надраскани с тебешир на една дъска, но все едно бяха написани на санскрит — толкова бяха дълги и нечетливи, а и никой не ядеше. Всъщност никой не правеше нищо особено, защото Мики беше единственият посетител, ако изключим бармана, който изглеждаше така, все едно се е тъпкал само с човешки хормон на растежа през последното десетилетие. Беше издут на места, където нито един нормален човек не би бил. Имаше издутина на плешивата му глава, сякаш дори темето му беше развило мускули, за да не се чувства изключение от останалата част на тялото му.
— Какво да ти предложа? — попита той. Гласът му беше по-писклив, отколкото Мики би допуснал. Зачуди се дали се дължи на стероидите. Имаше характерни подутини по гърдите на бармана, като че ли гърдите му бяха развили свои вторични гърди. Имаше толкова силен загар, че на моменти едва ли не се сливаше с дървото и мръсотията в бара. На Мики му приличаше на женски чорапогащник, натъпкан с футболни топки.
— Чакам някого.
— Ами поръчай нещо, докато чакаш. Смятай го наем за стола.
— Дружелюбно местенце — отбеляза Мики.
— Ако си търсиш приятели, звънни на самаряните, тук въртим бизнес.
Мики си поръча лека бира. Рядко пиеше преди мръкнало, а дори тогава се ограничаваше до една-две бири — с изключение на вечерта, когато отиде до къщата на Паркър, но тя бе изключителна в редица отношения. В момента не му се пиеше бира, гадеше му се дори от мисълта за това, обаче не възнамеряваше да дразни мъжага, който изглеждаше така, все едно може да обърне Мики с хастара навън и обратно, преди той изобщо да осъзнае какво му се случва. Бирата му пристигна. Мики се втренчи в нея и тя му отвърна със същото. Пяната й тутакси започна да изчезва, сякаш откликваше подобаващо на липсата на ентусиазъм от страна на Мики.
Вратата се отвори и вътре пристъпи някакъв мъж. Беше висок и природно едър човек, който никога не е имал нужда от какъвто и да било изкуствен начин за подсилване на растежа, а само от мляко и месо. Носеше дълго синьо палто, което висеше разкопчано, и отдолу се показваше доста голямо коремче. Косата му беше къса и напълно побеляла. Носът му беше червен, и не само от студа навън. Мики си даде сметка, че е направил правилен избор, като си е поръчал бира.
— Ей, ама това е капитанът — провикна се барманът. — Отдавна не сме се виждали.
Протегна ръка, а новодошлият я пое и я разтърси сърдечно, потупвайки с другата си ръка мощната предмишница на другия мъж.
— Как си, Хектор? Явно още пиеш тези гадости.
— Поддържат ме едър и строен, капитане.
— Пораснали са ти цици и сигурно си бръснеш гърба два пъти дневно.
— Може пък да ги оставя да пораснат, та да има за какво да се хващат момчетата.
— Ти не си наред, Хектор.
— И се гордея с това. Какво да ти предложа? Първото е от заведението.
— Много мило, Хектор. „Редбрест“, ако обичаш, че съм се смръзнал до мозъка на костите. — После отиде до края на бара, където седеше Мики. — Ти ли си Уолас? — попита.
Мики се изправи. Беше висок към един и седемдесет и пет, а новопристигналият се извисяваше над него с петнайсетина сантиметра.
— Капитан Тиръл. — Ръкуваха се. — Благодаря ви, че отделихте време да поговорим.
— Е, след почерпката на Хектор ти ще плащаш.