— Случаите, които са ми известни, са били оправдани убийства. Така чух.
— Оправдани ли! Не ти ли се струва странно, че нито един от тези случаи не стигна до съд, че всяко разследване на действията му го оневиняваше или просто замираше?
— Говорите за заговор.
— Говоря за закрила. Говоря за хора, които имат интерес да държат Паркър на улицата.
— Защо?
— Не знам. Вероятно понеже одобряват нещата, които прави.
— Но той е изгубил разрешителното си за частен детектив. Не може да носи оръжие.
— Не може законно. Главата си залагам, че си има скрит патлак.
— Искам да кажа, че ако е имало тайна уговорка да бъде закрилян, тогава нещо се е променило.
— Недостатъчно, за да бъде тикнат зад решетките, където му е мястото. — Тиръл почука с показалеца си по масата, за да подчертае казаното.
Мики се облегна назад. Беше изписал страници с бележки. Ръката го болеше. Наблюдаваше Тиръл. По-възрастният мъж бе вперил поглед в третата си чаша. Питиетата бяха големи, Мики не беше виждал в друг бар да сервират толкова големи. Ако самият той беше изпил толкова алкохол, вече щеше да е заспал. Тиръл обаче все седеше изправен, но беше доста къркан. Мики нямаше да научи от него повече нищо полезно.
— Защо го мразиш толкова? — попита той.
— Хм? — вдигна поглед Тиръл. Дори през мъглата на опиянението прямотата на въпроса го изненада.
— Паркър. Защо го мразиш?
— Защото е убиец.
— Само затова?
Тиръл примигна бавно.
— Не. Защото е сбъркан. Адски е сбъркан. Все едно… Все едно не хвърля сянка или няма отражение, когато се огледа в огледалото. Изглежда нормален, обаче ако се вгледаш по-отблизо, не е. Той е отклонение, аномалия.
Божичко, помисли си Мики.
— Ходиш ли на църква? — попита Тиръл.
— Не.
— А трябва. Човек трябва да ходи на църква. Помага му да погледне нещата в перспектива.
— Ще го запомня.
Тиръл вдигна поглед и изражението му се преобрази. Мики беше прекрачил границата, при това лошо.
— Не ми се прави на умник, момченце. Я се виж, ровиш в мръсотията с надеждата да припечелиш някой долар от живота на друг човек. Ти си паразит. Не вярваш в нищо. Аз вярвам. Аз вярвам в Бог, вярвам и в закона. Правя разлика между правилно и грешно, добро и зло. Целия си живот съм се водил от тези убеждения. Прочистил съм не един участък в този град, изгонил съм онези, които смятаха, че щом са служители на закона, това ги поставя над закона. Е, показах им колко грешат. Никой не е над закона, особено ченгетата, независимо дали носят значка сега, или са носили преди десет или двайсет години. Намирах онези, които крадяха, които забогатяваха на гърба на наркодилърите и на курвите, които раздаваха своя версия на улично правосъдие по пресечките и празните апартаменти, и ги връщах в правия път. Преценявах ги и установявах, че са недостойни. Защото си има установена процедура. Има правосъдна система. Не е съвършена и не работи както би трябвало, но е най-доброто, с което разполагаме. Така че всички — абсолютно всички, — които излязат извън рамките й, за да се правят на съдия, на съдебни заседатели или на екзекутори спрямо другите, са врагове на тази система. Паркър е враг на системата. Приятелите му са врагове на системата. С действията си те правят подобно поведение приемливо за другите. Тяхното насилие поражда още насилие. Не можеш да вършиш злини в името на по-голямо добро, защото доброто страда. То е осквернено и омърсено от стореното в негово име. Разбираш ли, господин Уолас? Тези хора са сиви. Те разместват границите на морала, както им е удобно, и оправдават средствата си с целта. Това е неприемливо за мен, а ако у теб има и частица почтеност, би трябвало да е неприемливо и за теб. — Той избута чашата. — Приключихме.
— Ами ако другите не искат да действат, не могат да действат? — попита Мики. — По-добре ли е да оставим злото да се шири на воля, отколкото да пожертваме малко от доброто, за да му се противопоставим?
— И кой решава това? — попита Тиръл. Леко се олюляваше, когато навлече палтото си, улучвайки с мъка ръкавите. — Ти? Паркър? Кой решава колко от доброто е приемливо да пожертваме? Колко зло трябва да бъде извършено в името на доброто, преди самото то да стане зло?
Той потупа джобовете си и чу желаното позвъняване на ключовете си. Мики се надяваше да са ключовете му за къщи, не за колата.